Алек Попов е готов с продължението на романа си за близначките партизанки сестри Палавееви – с руси къдрици, стегнати тела и железен морал, девствени при това, които подлудяват шумкарите. В първата част „Сестри Палавееви в бурята на историята“ Кара и Яра избягват в гората направо от богатия софийски апартамент на родителите си, рисуват партизански комикси, предизвикват влюбвания, участват в сражения и накрая се изгубват една друга в снежна виелица.

В „Сестри Палавееви по пътя към Новия свят“ (отново от издателство „Сиела“) те са разделени. Яра е спасена от югославски деца партизани, които я отвеждат в лагера на легендарен командир. Кара се връща в София и едва се измъква от ръцете на полицията. Действието вече се развива не само в България, но и в Сърбия, Македония, Англия, Америка. Близначките се срещат отново след края на Втората световна война, когато на ход е една друга война – Студената.

Драматичните събития, в които се оплитат съдбите на сестри Палавееви, не променят основното качество и на първия, и на втория роман – великолепното чувство за хумор, запазена марка на Алек Попов, когото познаваме с „Мисия Лондон“, „Черната кутия“ и който е един от най-четените и превеждани съвременни български автори, сравняван с Гогол, Ивлин Уо, Кафка и с извънлитературни феномени като Монти Пайтън и Тарантино. Един ужасно любим писател пред EVA:

Защо избрахте жени за главни герои? Попитах преди време Милен Русков защо в романите му, по-точно във „Възвишение“, няма женски образи, той отговори, че в гората нямало жени, затова. При вас обаче има.

Гората, Балканът не са запазена територия само за мъже. Няма такова място на света. Дори физически да отсъстват, мечтата, копнежът, въображението ще населят мястото с женски образи. В този смисъл в гората винаги е имало жени! Самодиви, вили, русалки… Но за да усетиш това женско присъствие, трябват сетива. От самото начало бях решил да напиша приключенска сага за две сестри, които впоследствие станаха и близначки. Може би защото много харесвам жените. Няма нищо по-привлекателно от момичета в екшън. Още повече това е комичен роман. В него има пародия, травестия и гротеска. Две красиви близначки от добро семейство са идеални за тази цел. Освен това, една от характерните черти за левите революционни движения е, че в тях на жените е отредена много съществена роля. Да вземем например ситуацията в Югославия през Втората световна война. В лагера на съпротивата има две основни конкуриращи се групи: четници и партизани. В редиците на Титовите партизани маршируват хиляди жени, докато при четниците са предимно бради и мустаци. Тито успява да изгради привлекателен, бих казал дори секси образ на своето движение до голяма степен благодарение на силното женско присъствие.

Има например една партизанка, Стана Томашевич, чийто образ изгрява на страниците на западните вестници и списания през 1943-44. Ами тя е просто като модел. Красавица! С една лъскава черна грива, едно бяло лице, извити вежди, с пистолета на кръста. Хитър е бил Тито, като е изтикал на преден план именно този образ. Това се оказва перфектен пиар. А какво правят през това време четниците на Дража Михайлович – пъчат се под знамена с черепи и кости, сучат мустаци и гледат страшно. И си казва западният човек: кви са тия примитиви! При все че Дража Михайлович съвсем не е примитив, а изискан, достоен офицер и кавалер… Но в крайна сметка печели Тито. Защото е успял да привлече на своя страна женската част. Това обяснение може и да звучи лековато, разбира се, но според мен в него има известна доза истина.

Ако е вярно, че всеки автор влага нещо от себе си в героите си, кои ваши качества виждаме у Кара и Яра?

Мисля, че те доста се еманципираха от своя създател в процеса на писането. От две загубени тийнейджърки израснаха и се превърнаха в самостоятелни личности. При това доста обаятелни – до такава степен, че просто не ми се разделяше с тях. Интересът към приключенията, неспокойният дух – може би това е най-общото между нас. Аз съм бил доста пакостливо дете навремето. Много бягах от детската градина и това беше кошмар за нашите, защото веднъж стигнах сам чак до края на Цариградското шосе (булевард „Ленин“, както го наричаха тогава). Спомням си също, че когато бях на 14, подбрах малкото си братче и тръгнах да го водя на Понор планина – бях се запалил от една брошура. Тази местност ми се виждаше страшно привлекателна със своите дупки и пещери и бях решил да се доберем дотам на всяка цена. Бях отмъкнал 20 лева от вкъщи за целта, но планът нещо не сработи. Това, разбира се, е нищо в сравнение с „подвизите“ на Кара и Яра, но все пак издава наченки на авантюристичен дух. Те не са някакви безапелационни положителни герои, което донякъде отразява и моето схващане за природата на човека. Дори може да се сторят на някого леко коравосърдечни. Подвластни са на заблуди и слабости, но имат свой морален компас, който не се влияе от идеологиите. Основното им качество е, че гледат напред и никога не се възприемат като жертви.

В новата книга има първи случай на партизански секс. Не си спомням досега да съм чела подобно описание. Има ли специфики?

Вероятно опасностите правят връзката много по-интензивна. Фактът, че е противоуставно – също. Изобщо на война не се предполага да се правят такива неща, но в крайна сметка се правят, защото животът не спира. Борба, секс, смърт – тези неща често се преплитат и от едното неусетно се минава към другото. И какво е едно приключение без любов? В първата част на романа витаеше предчувствие за секс, но като че ли нямаше време за това. Тази част е доста по-юношеска в някакъв смисъл, докато във втората девойките бързо съзряват и откриват своята сексуалност, макар и през твърде различен опит. В това отношение Яра е по-голяма късметлийка.