Сръбските партизани освен с оръжие са воювали с окупатора и с голямо количество псувни. Проучвали ли сте специално тази част от сръбския фолклор?

Не се налагат баш такива проучвания. То на балканския човек му иде отвътре. Пътувал съм доста из бивша Югославия и имам ухо за тия неща. Поне една трета от романа се развива из Сърбия и Македония, има редица сръбски персонажи, затова съм се постарал да маркирам особеностите на речта им с характерни фрази, които обаче да са разбираеми и за българския читател без превод. Това придава особен колорит на текста. Смятам, че тази езикова близост на Балканите е голямо богатство, което за съжаление рядко се използва.

Откъде се появиха при вас тези джуджета партизани в Сърбия?

Много ми се искаше да има джуджета. Бая зор видях с тях, как точно да ги включа в историята, но с упоритост и доста чернови накрая си намериха мястото. Това има нещо общо с жанра на самия роман, който се опира на митологични структури, без по същество да е фентъзи или приказка.

Къде изчезнахте след излизането на първата книга за сестрите? Писатели участват в риалити формати, нападат се един другиго, готвят, а вас ви нямаше. Впрочем готвите ли?

Както се казва, работех върху себе си. Опитах се да разбера нещо повече за занаята. Какво работи, какво не... Исках да вникна в природата на действието, което ме интересува много повече от езика. Работих върху театралната и филмовата адаптация на първата книга. Пренаписах романа „Черната кутия“. Направих и една нова редакция на първата част на „Сестри Палавееви“ – още не е излязла. Работих върху няколко серии от един македонски ситком. Обичам този жанр и винаги съм искал да пробвам как бих се справил. Пътувах насам-натам. Не ми се е налагало да правя циркове. Литературните боричкания на фона на истинските задачи, които стоят пред един писател, са направо жалки. Естествено, и мен много неща ме дразнят, но ако тръгнеш да се палиш за всичко, бързо ще изгориш. „Let go and move on“ ми е малко философията, ама на думи е по-лесно, отколкото наистина. А да готвя много обичам. Ако някога участвам в риалити, то би било кулинарно. Като готвя, си почивам, но все пак гледам да не прекалявам, че после, хайде отслабвай и пак си е мъка... Забавно ми е да описвам храна и да си измислям истории около нея. 

Ако Сестри Палавееви бяха ястие, какво би било? Или пък напитка...

Торта! Елегантна лека торта с лимонов крем, кокосови стърготини и филирани бадеми, украсена с патрони от захарен фондан. Мен самият хич ме няма за сладките неща, но имам една приятелка, която е специалистка по тортите и би измайсторила нещо подобаващо. Вече има торта „Павлова“, защо да няма и „Палавееви“? В романа съм посветил почти цяла глава на прочутата сладкарница на Серж Минасян, където след Девети септември настъпват абсурдни промени в менюто. Сред най-любимите ми пасажи е описанието на една фамозна торта, с която посрещат маршал Толбухин. Дизайнът й впоследствие вдъхновява идеята за паметника на съветската армия. Иначе Яра си пада повече по уискито, а Кара – по водката. На финала обаче и двете пият коктейл от кола и ром като в онази култова песен на Ендрюс Систърс – „Rum and coca-cola“.

Проектът се класира на второ място с разлика от само няколко стотни от първия. В такива случаи обикновено се пускат и двата сериала. Но решението за финансиране беше отложено и не знам кога и дали ще се случи. Междувременно сме подготвили и проект за сериал от 12 епизода. Нещо от сорта на „Ало, ало“. Предвид темата, която продължава да вълнува страшно много хора и жанра – екшън комедия с политически привкус, предполагам, че ще предизвика ефекта на „Мисия Лондон“. Ако този проект някога се реализира, това ще означава, че обществото ни е прескочило важен психологически праг. Преборило се е с призраците от миналото и се е избавило, доколкото изобщо е възможно, от задължението да плаща кръвен данък на свирепата муза на историята всеки път щом й се прииска нова свежа плът.

Дъщеря ви Александра беше ли по някакъв начин вдъхновение за образа на партизанките тийнейджърки?

О, не, тя не е точно такава. Тя си е тя и не смятам да я замесвам. Но като бях малък, баба ми, която беше голяма преводачка от френски (Лилия Сталева, б.р.), ми разказваше епизод след епизод една безкрайна история за две деца, братче и сестриче, по време на Втората световна война. Децата са евакуирани в някакво село заради бомбардировките и нещо постоянно им се случва. Заедно с тях пътува вълшебно същество на име Чу (от чудовище), което са намерили в някаква пещера. По принцип е невидимо, но от време на време се появява, за да плаши разни лоши хора. Всъщност тези деца са баща ми и леля ми. Забравил съм сюжета, останал е само далечният спомен за приключения на фона на една война, която прекроява съдбите на семейства и народи. Кой знае, може би именно оттам е дошъл първият импулс за тази история?