Очаква се продължението на приключенията на сестрите партизанки Кара и Яра Палавееви, с които Алек Попов преобърна вижданията ни за живота на шумкарите и ни разсмя до сълзи, да излезе в началото на декември. Представяме ви откъс от новия роман „Сестри Палавееви по пътя към Новия свят“, ИК „Сиела“.

СЛАЛОМ В НЕИЗВЕСТНОТО

– Спокойно! Държа те! – рече гласът в ухото ѝ.

Ските летяха по нанадолнището. Снегът влизаше в очите ѝ. Мъжът я държеше с една ръка през кръста, другата стискаше щеките. Като местеше тежестта от крак на крак и подскачаше на завоите със завидна лекота, той направи няколко бързи слалома между борчетата и изскочи на върха на едно възвишение. В низината се мярнаха покривите на някакво селце, комините рахитично димяха изпод белите си гугли. Мъжът вдигна щеките и посочи надолу.

– Дръж се! – извика той и се спусна по склона.

Останалите го последваха. Мъжът взе разстоянието до селото с две плавни, красиви извивки във формата на буквата S и заканти ефектно пред голяма купчина прясна зеленикава тор, стоварена директно на улицата. До него заканти втори, но не толкова сръчно, защото върхът на ските му се бодна във вонящата планина, която издишаше пара.

– По дяволите! – изруга той.

– Късно обръщате, Кандев, късно! – подхвърли мъжът, който я беше свалил от планината, повдигна скиорските очила и се представи: – Поручик Попангелов от Втора алпийска рота на Н. В. На вашите услуги, госпожице!

Госпожицата беше толкова премръзнала и объркана, че не успя да каже нищо. Един след друг до тях спряха още двайсетина души, хвърляйки облаци сняг със ските си. От съседните дворове пролаяха кучета.

– Коя е пък тази? – рече изпитателно един набит мъж.

– Не знам – отвърна поручикът. – Изпречи се на пътя ми. Сигурно се е загубила… Нека първо се съвземе.

– Може да е шумкарка – предположи онзи. – Какво търси в планината в тази виелица?

– Не е въоръжена – отбеляза друг. – Може да е от планинарската група на Червения кръст, с която се разминахме под Ком.

Момичето енергично закима. Пушката ѝ беше останала някъде там, забита в пряспата. Явно я бяха подминали. Вятърът беше отвял баретата ѝ с червената петолъчка. Цялата ѝ коса беше в скреж. Ледени кристалчета блестяха дори по миглите ѝ. Тя усилено търкаше измръзналите си пръсти, които стърчаха през изрязаните ѝ ръкавици.

– Къде е Ком, къде сме ние! – изръмжа набитият мъж.

Поручикът зяпаше розовите ръкавици. Тя беше отрязала върховете на пръстите, за да стреля по-лесно, но той нямаше как да знае това. Бяха от пухкава мохерна вълна с бродирани бели зайчета на маншетите.

– Че коя шумкарка носи такива ръкавици! – прихна той.

Близката портичка скръцна и на прага застана навъсеният стопанин по риза, наметнат с къс кожух. Зад гърба му надничаше озъбената муцуна на жълтеникаво овчарско куче.

– Добър ден – вежливо поздрави поручикът. – Кое е това село?

– Балтия – мрачно рече селянинът.

Попангелов измъкна топографска карта и я разтвори. Около него се скупчиха няколко войници и започнаха да гадаят къде се намират. Пръстът на офицера запълзя по линиите, описващи възвишения и долини.

– Не сте се осеверили още! – намеси се набитият мъж, извади компас и доста безцеремонно завъртя картата на обратно.

– Аха! – отбеляза някой. – Явно сме минали през Черна вада, вместо през Влашки гребен и сме излезли над Слепи дол…

– Ножарево се пада пò на изток. Това са към 20 километра!

Поручикът погледна часовника си.

– Ще се наложи да пренощуваме тук. Има ли телефон в общината? – обърна се той към неприветливия селянин.

– Има – кимна онзи с крива усмивка. – Но като падне снегът, жицата се къса и всичко умира.

– Къде е кметският наместник? Трябва да настаним хората.

– Убиха го шумците.

При тази новина всички инстинктивно посегнаха към оръжието си. Поручикът и набитият се озърнаха, сякаш иззад покритите със сняг дувари всеки миг щяха да припукат пушки.

– Спокойно – подсмихна се селянинът. – Тръгнаха си.

Пред очите ѝ избиха тъмни петна. Изпита силно гадене, но в корема ѝ нямаше нищо. Кара залитна и за малко да падне върху купчината тор.

– Добре ли сте, госпожице? – подхвана я Попангелов. – Сега ще се сгреете.

– Гладна съм – промълви тя.

…