Поручикът сложи парченце шоколад в устата ѝ. Беше се втвърдил от студа и почти без вкус, но тя задъвка лакомо, без да го чака да се размекне. Той отчупи ново парче. След малко в ръката му остана само опаковката. Войниците изуваха белите си гащеризони и ги простираха край огнището, за да се сушат. Някаква бабичка прекоси пълната с мъже стая и сложи пред нея черен, крив тиган, в който цвърчаха три яйца на очи. Кара се нахвърли на храната, но коремът ѝ се беше свил от глада и отказваше да я приема с такава скорост. Тя въздъхна и остави вилицата. Попангелов я наблюдаваше с интерес. Скрежът по косата ѝ се беше стопил, мокрите кичури лепнеха по лицето и шията ѝ. Набитият в дрехите ѝ сняг също беше станал на вода.

На езика ѝ се завъртя името Кара, но тя своевременно го преглътна и каза: „Моника”.

– Моника чия? – намеси се набитият.

– Пе-пе-трова – рече наслуки тя, потраквайки със зъби.

– Остави я на мира, Досев! – скастри го поручикът. – Не сте ли гладна вече, Моника?

– Не-не-не...

– Дайте ѝ сухи дрехи! – нареди Попангелов.

– Дай, дай, дай, само това знаят! – промърмори бабичката, към която домашните се обръщаха боязливо с „бабо Гицке”.

– Нали си плащаме бе, старо! – кипна той. – Стоплихте ли вода?

– Ела, момиче – повика я тя с кривия си черен нокът. – „Старо” ще ми вика, келеш...

Баба Гицка я въведе в тъмно помещение без прозорци, осветено от мъждукаща свещ. По средата имаше дървено корито, а до него – две ведра. От едното се вдигаше пара.

– Искаш ли да ти поливам?

– Мога и сама, мерси.

– Да не изхабиш цялата вода – предупреди я старата, преди да излезе, после рече под носа си: – Ще я изхаби, проклетницата.