На корицата на втората си книга – „Не може да бъде“, издадена от „Пощенска кутия за приказки“ – Мила Михова е изобразена като русалка (виолетова коса, зеленолюспа опашка), седнала върху еднорог, с котка в скута и касетофон на рамо. Идеята е на нейна приятелка, Инга Илиева. Тук би трябвало да сложа точка, защото какво повече бих могла да добавя за Мила от това, което казва въпросното изображение?

Героинята на този текст готви като мастършеф. Ходила е на поне 10–15 кулинарни курса – за паста, за суши, за риба, за домашен хляб и т.н. В цяла Европа при това, не само в България. Разбира от храна, обича храната, обича да готви. Разбира и от вино, понеже е посещавала курсове за сомелиери. „Носът й на сомелиерска хрътка може да долови опашен аромат на къпина, карамфил и кожа, миризма на кипариси, шумове на някакви ужасно далечни коли, безброй щурци и сексуално напрежение, което се реже с нож“ (не съм го измислила аз, цитат е от разказа „Italia, bella mia“ от вече споменатата книга на Мила). Дойдохме си на думата – Италия! Мила разбира от Италия. Познава я цялата. Обожава я. Сега й липсва много. Тя, Мила, обаче не е нито шеф-готвач, нито сомелиер, нито собственик на ресторант например. Нито пък е италианка.

Много от вас всъщност прекрасно знаят коя е Мила Михова – оперна певица, едно от най-талантливите български сопрана от милениъл поколението (родените около самия край на 20. и началото на 21. век) и дъщеря на голямата българска оперна прима Дарина Такова. Но истината е, че просто не ми е достатъчно да ви я представя така.

За това какво е да прекарваш летните си ваканции из репетиционните на световните оперни театри, докато майка ти работи с режисьори като Франко Дзефирели  например, как се калява гласът, защо България е страната на децата чудо в музиката и защо е крайно време държавата да забележи това, а също и за петте котки, инстаграмските сладкиши, първото колело „Ламборгини“ и защо разликата между плановете и мечтите е само в сроковете – Мила Михова пред EVA.

Мила, доколкото знам, подготвяш голям проект, свързан с барокова музика, събираш деца и тийнейджъри за оркестър, направи концерт под надслов „Славеят и Розата“, предстои ти и още един, тъй като билетите за първия свършиха бързо. Въобще – действаш.

Добре че имам около себе си също толкова луди и ентусиазирани хора, с които да действаме заедно. Например моят дългогодишен партньор Николай Стойков, който свири на клавесин, флейта, челеста, пиано и с когото заедно направихме преди две години проекта по песни на Бьорк. С нас е и Славил Димитров – главният диригент на филхармоничния хор „Светослав Обретенов“, основател и диригент на Детската капела и диригент на оркестъра на Музикалното училище. Проектът с децата, които да изпълняват барокова музика, го обмислям от миналата година. Като организация е лесно, като финансиране – доста трудно. Много вярвам в този проект, защото винаги съм обичала барок, пяла съм барокова музика. Много интелектуална, театрална музика е. Преди 5–6 години моята майка направи проект с учениците и стипендиантите от фондацията си „Дарина Такова“ – „Кабаре Барок“ се казваше и се случваше в Студио 5. Всички момичета бяхме с малки черни рокли, перли, червени червила и чорапогащник с ръб и пеехме барокови арии и арии от съвременни американски мюзикъли, за да покажем колко е модерен барокът  и до каква степен може да бъде изваден от контекста на времето си. Беше супер – ние пеехме, хората си поръчваха питиета, после и ние си поръчвахме питиета. Още тогава усетих, че мога да мисля като продуцент. После с майка ми направихме още един проект – „Матрьошка“, само с руска музика. Постепенно се видя, че правя интересни събития, че изравям неизвестни произведения, непоказвани в България до този момент. Сега вече успявам да намеря хора, които да застанат зад нас, да ни подкрепят. Сигурна съм, че ще стане невероятен концерт. Целта ни е да го покажем в деня на Архангел Михаил – в началото на ноември.

Който е и твой имен ден.

Да, Архангел Михаил е моят персонален архангел. Вярвам в ангелите и в светлината им, която ни води. Искаме да имаме достатъчно време, за да поработим с децата, да им дадем възможност да се опознаят, да засвирят заедно, да репетират, да се превърнат наистина в един оркестър. Без обаче да им отнемаме лятото, защото и те бяха подложени на доста трудности през тази година с онлайн обучението и всичко останало.

Обичаш ли да работиш с деца?

По-важното е, че много ми се иска този концерт да се превърне в стимул за учителите и родителите да подкрепят децата, които искат да се занимават с музика. Защото на мен, като на дете от музикантско семейство, не ми се е налагало да защитавам избора си да се занимавам с музика. Има различни семейства обаче.

Вероятно щеше да се получи по-масово събитие, ако вместо барокова музика децата изпълняваха популярна класическа музика например.

Операта не е Бочели или „Фантомът от операта“, или Il Volo... не е това. Бароковата музика е най-старата оперна музика и ще се получи така, че най-младото поколение музиканти ще изпълняват най-старата музика. Иначе обичам да работя с деца, да. На 1 юни тази година ще стана на 34, но още се възприемам като момиче, като дете. И искам да усещам, да попивам тази енергия на децата, на тийнейджърите. Може би защото през годините съм имала сериозен досег с големи имена, с достолепни дами и господа, оставили златна следа в историята – Райна Кабаиванска, Рената Скотто, Мариела Девия, Ернесто Паласио, който ръководи Росиниевия оперен фестивал. И майка ми, разбира се. Спомням си колко важно бе за мен преди години, когато бях част от младежката програма на операта в Рим, да работя с оперната певица Марина Ребека, която е само 7–8 години по-голяма от мен, от поколението на Соня Йончева е. Тя не се държеше с мен като големите примадони и това ми създаваше страхотно усещане. В момента съм докторант към Националната музикална академия и един ден ще мога да преподавам.

Изумително е как малка България, без да има никакви традиции в това изкуство, е дала на света толкова велики оперни изпълнители. При това само в рамките на около век.

При нас избухването е през 20. век, преди това – нищо. За разлика от западноевропейските държави. И в момента имаме изключителни деца музиканти, които ходят по конкурси и помитат всичко – Ивайло Василев например. 12–13-годишен пианист, изумителен! С него работи страхотен педагог – проф. Борислава Танева, семейството му също прави всичко възможно, за да се развива. Той е с абсолютен слух, гениален музикант, спечели много голям конкурс в Русия. Роден в държава, в която културата е на последно място. Представяш ли си, ако държавата обгрижваше тези деца? При мен е различно, защото аз от първите си дни едва ли не съм на майсторски клас при майка ми. Което обаче е нож с две остриета.

Защо?

Защото виждаш всички жертви, лишения, как ти се налага да отсъстваш на рождения ден на детето ти. Имам много рождени дни в детството си, на които майка ми и баща ми не са били. Най-ярко си спомням как майка ми каза, че няма да може да дойде на абитуриентския ми бал, защото тогава пееше в театър „Ла Фениче“ във Венеция. Но направи и невъзможното и дойде. Изненада ме на вратата с един букет. Ние с майка ми реално се запознахме и създадохме връзка след края на нейната кариера. Майката приятел, каквато е моята за мен, два месеца отсъства, пристига си за една седмица, после пак заминава. Много приятели и колеги на майка ми от нейното поколение останаха без деца. Други пък са на хапчета и терапия например, защото не могат да се справят с отхвърлянето и отказа. Прослушванията при нас са жестоки – например 40 сопрана се борят за 2 роли. Ясно е, че много често ще си от 38-те останали без роля. Понеже всичко е субективно, свързано е с бизнес, с политика... Така че както някои не могат да се справят с успеха, така други не могат с неуспеха. Все едно си на скуош и някакви топки непрекъснато летят срещу теб.