Познаваме Таня Димитрова преди всичко като жестомимичен преводач на брифингите на Националния оперативен щаб. Тя обаче е и слухово-речеви терапевт, работещ с деца с увреден слух в своя образователен център „Яника“, както и консултант по кохлеарна имплантация към Военномедицинска академия в София. Таня и нейната дъщеря  Кати са главните персонажи във филма „Тихо наследство“, реализиран в копродукция с HBO. Първоначалната идея на режисьорката Петя Накова е да направи документален филм за Таня, с която са близки приятелки, и за работата й с глухи деца.

Снимките започват през 2015 г., но скоро след това Петя е диагностицирана с рак на гърдата. Тя обаче продължава работата по филма, включително и по време на терапията си. Когато е напълно излекувана, се оказва, че съдбата е подготвила подобно изпитание и за Таня Димитрова, която също чува тежката диагноза рак на гърдата. Двете приятелки решават, че въпреки всичко филмът все пак трябва да се случи. Само че фокусът му е променен и в центъра на историята се оказват Таня и семейството й, и най-вече голямата й дъщеря Катерина. Защото когато Таня и съпругът й заминават за Америка, където тя се лекува в продължение на осем месеца, 20-годишната тогава Кати се оказва не само едновременно майка и баща на себе си и на по-малката си сестра Яна, но и стопанка на дома, управител на „Яника“, счетоводител, терапевт… „За осемте месеца, през които ни нямаше, на Кати й се наложи да порасне с може би 10 години“ – казва Таня в интервюто ни. Така че „Тихо наследство“ е и филм за порастването.

 Здравейте, Таня и Кати! Филмът ме развълнува така, както отдавна не ме е вълнувал български  филм. Освен че е изключително добре направен, той е едновременно личен и универсален, ще бъде почувстван и разбран навсякъде. Поздравления, че сте допуснали екипа толкова дълбоко в живота си! За това се изисква смелост.

Таня: Това допускане стана възможно най-вече защото Петя, режисьорката на филма, е най-добрата ми приятелка и може би най-близкият ми човек след хората в семейството ми. Честно казано, ако това бяха просто някакви хора, с които животът ме е запознал, едва ли щях да се навия. Освен това, когато чух диагнозата рак на гърдата, започнах неистово да търся за себе си някакъв оптимизъм. До онзи момент аз бях тази, която трябваше да дава надежда и да внушава оптимизъм на родителите на глухите деца, с които работим в центъра, и затова може би бях малко ядосана от факта, че всички приемаме толкова негативно новината за моето заболяване. Когато чуеш такава неприятна прогноза за живота си, имаш нужда от всичкия оптимизъм на света, дори да е примесен с лудост и нереалистичност, защото в крайна сметка дори плацебо ефектът си е ефект, нали така? И в крайна сметка наистина е важно състоянието на духа и на емоциите. Затова решихме да продължим с филма и да видим до какъв край ще ни доведе. Надявам се, че сега, когато филмът вече е готов, пък е и с щастлив край, той ще донесе надежда на много други хора. С приятели се шегуваме, че донесох Америка в България, защото имаме филм с хепиенд. Доволна съм, че намерихме сили да се съберем, да продължим с филма и да го завършим.

Кати, ти имаш актьорска харизма и дори бих казала дарба. Би ли се занимавала с това?

Не, никога не съм имала такива наклонности и изобщо нямам такива намерения. По-скоро сестра ми Яна би тръгнала в тази посока.

Филмът е сниман в продължение на цели 5 години. Какво си мислехте, когато го гледахте сега и цялата тази история е зад гърба ви?

Кати: Плаках от петата минута до края. Върна ме много назад във времето и изпитах много смесени чувства – радост, щастие, мъка, тъга… През тези осем месеца, в които майка ми и баща ми бяха в Америка, бях се стегнала неописуемо и всичко, което ме затрупваше в ежедневието, отминаваше, без да се вглеждам в детайлите. Сега като гледам, се чудя как съм успяла за тези месеци, почти година, да се справя с толкова много неща. Питах се аз ли съм това наистина, или някой друг е влязъл в моето тяло.

Във филма ти, Кати, си като един малък воин. Поддържаш центъра, работиш с децата, плащаш заплати, грижиш се за сестра си. Най-красивото е, че историята ви е светла и пречистваща, истински катарзис… А вие, Таня, как гледахте филма?

Най-напред сама, за да мога да си го изрева. Видях много неща, които не знаех, че са се случили, защото екипът на филма е снимал тук, докато ние сме били в Америка. При това ги видях точно така, както са се случили, а не както са ми били разказани, за да не се тревожа. Но дори и в сцените, в които още сме в България, открих моменти, които изобщо не си спомнях, че са се случили. Явно екипът, който се състоеше от трима души – оператор, звукар и Петя, толкова фино и деликатно е присъствал, че просто съм забравяла, че са там.

Таня: Избягвам да влизам в хейтърски настроения, тъй като аз самата работя като консултант във Военномедицинска академия вече 15 години. Знам колко е трудно на лекарите и как системата ги е превърнала в едни администратори…

Да, ясно е, че проблемът е политически, а не медицински. Че е въпрос на законодателство, на реформи.

Таня: Да, така е, но в крайна сметка всички сме потърпевши. За около месец след като ми поставиха диагнозата, аз пообиколих доста болници в България и не видях перспектива за себе си тук. Правя уговорката, че може би аз не съм попаднала на точните места, но все пак имам претенциите, че цялото лекарско  съсловие, което познавах, се мобилизира, за да ме заведат при най-добрите. Накрая самите колеги от ВМА ми казаха: слушай сега, стягай куфарите, ако имаш възможност, и отивай да се спасяваш някъде. Ако не – давай, ще откриваме сметка. Та най-общо казано, имаме още дълъг път да извървим. Онкологията е скъпа. Аз имах невероятния, изключителния  шанс да успея да се лекувам в манхатънска болница. Няма да описвам разлики в стандарта и в материалната база, защото не това е важното. Не ме впечатли лъскавата сграда. И в онкологията в Дървеница да бях, ако така ме бе посрещнал хирургът ми, нямаше да имам нищо против. Човешкото отношение! На болния човек в такъв момент не му пука на какви легла и в какви чаршафи ще лежи. Пука му обаче, че има позитивизъм, топло отношение. Говорим за американците, че са претенциозни, че… Ами нека, добре, искам я тази претенция, имам нужда от тази топлина в такъв момент и от тази вяра, че мога, че ще се справя, че много зависи от мен. Аз имах чувството, че те ме познават от години и че ме обичат. Разбира се, че не ме обичаха тези хора, но показваха такова отношение. Това, че отидох там и смених рязко това, което е тук – тази обреченост, мрачната атмосфера от нашите онкологии – според мен изигра огромна роля за лечението ми. В един момент просто повярвах на лекарите си в Америка, че те са моите хора. Освен това те смениха коренно стратегията за лечение. Взеха много мъдри решения. Но определено срещнах не само професионализъм, но и много човещина. Представяте ли си, че първото нещо, което ме попитаха на рецепцията, когато ми записваха данните, бе: колко добре знаете английски. Ние със съпруга ми казахме: ами криво-ляво. И на другия ден аз вече имах преводач на български. Той не присъстваше на живо, просто докторът, преди да влезе при мен, бе уведомен за необходимостта от преводач, натискаше един бутон на едно устройство и оттам чувах на чист български: Добър ден, госпожо Димитрова! Днес аз ще превеждам за вас. Аз просто си бях у дома. Докато ми правеха манипулациите, лекарите имаха брошки на реверите си, чрез които да общуват с преводача и той с мен. Никой в нито един момент не измрънка нещо от типа: не ме интересува, дошла си тук, да знаеш английски, никой не ти е виновен, че не знаеш. Ето такива уж дребни неща.

Таня, и двамата ви родители са с увреден слух. Вероятно вие, когато сте били на възрастта на Кати, също сте имали своите трудни моменти. Докато гледахте филма, видяхте ли в Кати нещо от собственото си тийнейджърство?

Категорично виждах точно това – когато се захванеш с нещо, да не го пуснеш, докато не го свършиш както трябва. Всъщност видях, че Кати много повече прилича на баща си. През цялото време виж-дах в нея мъжа ми. Защото, когато има някакви трудности, аз съм по-екстровертна, емоционална, избухвам, изпадам в паника, притеснявам се, докато Кати и баща й са по-обрани, по-концентрирани. Изпитах изключителна гордост от работата, която сме свършили като родители. Човек винаги се надява, че е дал най-доброто, но животът е този, който показва дали си се справил добре. Беше ми все едно дали Кати ще фалира „Яника“… абсолютно все едно. Исках просто да се върна… жива. И да видя, че Кати, сестра й, майка ми са добре. И така се случи, че освен всичко Кати беше запазила всичко – и училището, и терапевтите.