От колко години се занимавате с „Яника“? Доколкото разбрах, в България има само още два или три подобни центъра за работа с деца с увреден слух.

Таня: Преди 12 години го създадохме. Моята основна специалност е слухово-речева рехабилитация и работа с глухи деца, но преди да направим „Яника“, вече бях фалирала два кабинета. Затова започнахме много плахо, но пък впоследствие центърът се разрасна и децата станаха толкова много, че се наложи да имаме екип. И предполагам фактът, че Кати е израснала, гледайки как двамата с баща й решаваме всякакви финансови и кадрови трудности, й е помогнало много, за да се справи. Центърът продължава да работи. Дори му е тясно и търсим начин да се разрасне. Вярвам, че и филмът ще помогне за това.

Кати, ти явно ще поемеш по пътя на родителите си и също ще се посветиш на „Яника“ и на работата с деца.

Кати: Да, определено. В момента завършвам логопедия към НБУ. Много се радвам, че имам възможността да съчетавам теорията с практиката.

Единственият мъж във вашето семейство типично по мъжки преживяваше тихо и мълчаливо всичко – поне във филма така изглеждат нещата. Така ли бе наистина?

Таня: О, той също се развълнува и се разплака, като гледаше филма, но нещата при нас по принцип са така – когато има криза, аз се разпадам, а той е като скала. Ние двамата решихме без думи, че ще тръгнем заедно за Америка. Никога не сме го обсъждали. Беше ясно. И така изведнъж Кати се сдоби с нотариално заверено пълномощно, за да управлява центъра и… така за 1 година порасна с цели 10 поне.
Кати: Това че трябваше да се справям сама, страшно много ме изгради. Не съм си мислила, че мога да бъда толкова... мултифункционална. Че мога да съм няколко човека едновременно, да организирам екип. Организацията се оказа най-важното и най-трудното нещо. Преди наблюдавах баща ми как попълва едни таблици и все се чудех какви са. Е, много бързо разбрах.

Какво бихте казали на хората, които изпадат в такава ситуация?

Кати: Да не се предават и да знаят, че винаги след лошото идва добро и трябва просто да го очакваме и да сме търпеливи.
Таня: Много приятели ни помогнаха. Във филма има една сцена, в която Кати, по-малката ни дъщеря Яна и терапевтите от центъра правят коледни картички. Когато видях тази сцена, разбрах, че докато сме отсъствали, Кати е имала няколко ситуации, в които децата, записали се в центъра, рязко са намалели – по различни причини, доходът е бил равен на нула, а тя е трябвало да плати четири заплати на нашите терапевти, като в същото време й останат за храна и за сметки. Затова всички са започнали да правят картички с кауза и в един момент се оказват засипани с поръчки за картички. Центърът е оцелял благодарение на хората, които са си поръчвали. Благодарение на хората, които ни останаха верни докрай и ни подкрепиха в най-трудния ни момент.

Таня, казвате във филма: „Господ винаги е бил с мен и ми е дал толкова хубави неща“.

Може би някъде около 20–25-ата си година, когато човек се осъзнава, започва да си задава разни въпроси за смисъла на живота и т.н., аз открих за себе си отговорите на тези въпроси в християнската вяра и така намерих своя път.

Вярата помогна ли ви сега, когато трябваше да намерите сили и упование да се борите и да живеете?

Много. Знаете ли, когато отидохме в Щатите и трябваше да ми направят първата сериозна манипулация и беше доста страшно, тогава от нищото се появи една около 80-годишна дама. Знаете, че американците са много религиозно настроени, къде помпозно, къде фалшиво… Та тази дама дойде при нас и каза: Искате ли да се помолим? Наричахме я бабата ангел и после при всички манипулации я търсех, защото ако тя беше там, значи всичко щеше да бъде наред. Значи Шефа е с мен. Тя беше официално лице, с бадж. Не я интересуваше каква е религията ти, не носеше расо или нещо подобно. Просто идваше при теб и казваше топли, човешки думи.

На какво ви учат децата, с които работите? Във филма се вижда, че те не са никак кротки и хрисими, ами са си като всички останали – шумни, буйни, че и се бият.

Кати: На търпение, първо. Изключително искрени са и много обичащи. Освен това те не виждат различността в хората. Лишени са от предразсъдъци. Може би това е нещото, което всеки път си взимам от тях.
Таня: Работата с децата е най-сладката и приятна работа. Към различните деца пътят е различен, но те са искрени и чисти – бяла книга, върху която ние имаме честта да напишем някоя и друга дума. Голямото предизвикателство в нашата работа всъщност са родителите. Много е страшно да чуеш, че на детето ти му има нещо. Това някак те изхвърля от живота ти. Когато чуеш диагнозата „глухота“ за детето си – във Военна болница нерядко ни се налага да я казваме, – шокът е огромен. Наистина хвърляме родителите в една дълбока бездна и след това много бързо трябва да ги съберем, защото нямат време за губене. Ако родителите не се съберат, не можем да работим с децата. Родителите трябва да бъдат подходящо информирани. Идеята на нашия център е да има домашна атмосфера. Това е най-важното. Не искаме да ги консервираме и да ги правим зависими от нас, а да ги обзаведем със знания и умения и към 5.–6. клас да ги пуснем сред останалите деца, в общообразователните училища и детски градини. Много често ни е страшно трудно да се разделим с тях, но по-същественото е, че те вече могат да се справят и сами.