В книгата си с фрагменти, миниатюри и есета „Един след полунощ“ разказвате за баба си, която можела да пее „заманската“ – гърлено пеене със стари думи, омагьосващо и мъчително едновременно.

Спомням си, че бях детенце, когато вуйчо ми помоли баба – попей, мамо, да чуят малките заманското пеене. Тя каза – не знам дали ще мога. Но запя, със затворена уста, почти като вентролок. Такова напрежение имаше в нея, че докато я слушах, и аз се стегнах цялата. Не знам какви бяха думите, не вникнах в тях. Бях вцепенена. Това сякаш не беше баба ми, а съвършено друг човек. Споделих с младата писателка Силвия Томова този спомен и тя каза: Керана, това много ми напомня на ескимоското шаманско пеене. Изпрати ми запис. По подобен начин пеят шаманите и в Латинска Америка. Определението „заманско“ се използва за нещо старинно, неупотребявано вече. Даже има израз „заман-заманито“, т.е. старо, та старо.

За тази баба пишете, че лекувала детските ви страхове, като пълнела сняг от двора в купа и ви давала да си хапнете. През пролетта я пълнела с дъждовна вода от капчука.

Това е сугестия, внушавала ми е, колко му трябва на чувствително дете да повярва и да се успокои. Да, нашите баби някога бяха истински психоаналитици...

Вашата планина освен с нестинарство е известна с един  обичай, около който в последните години имаше скандали: триченето на кучета.

Това е много стар обичай. Езически. Когато не е имало ветеринарни лекари, по този начин са проверявали дали кучетата са болни от бяс. Завъртат ги силно, наблюдават кое куче ще се запени. И когато ги пуснат долу, здравите кучета, макар и зашеметени, хукват нанякъде, докато болното стои отпуснато, с пяна на устата. Него го изолират от останалите незабавно. Последните години го правеха заради самата традиция, но напоследък ги спряха.

В книгите ви често присъства мотивът за бежанството около балканските войни. В „Елада Пиньо“ има една покъртителна история от тези години.

Докато са бягали, жени са изоставяли плачещите си болни бебета, за да спасят останалите деца от преследвачите. Правели люлки от престилките си и ги връзвали за дърветата, оставяли децата вътре, молейки се за Божията милост. При бежанството по пътя са били оставени 160 деца. Представяш ли си?! 160 деца в тези люлки, направени с мисълта, че като спасят другите, здравите дечица, ще се върнат и ще си ги вземат. Или пък други хора ще ги намерят.

Как се е разбрало за тези изоставени деца?

Родителите по-късно са ги търсели чрез Тракийските дружества. В „Елада Пиньо“, понеже стилът е магически реализъм, реших да използвам фолклорния мотив за кошута, която кърми и се грижи за изоставено човешко дете. Аз самата съм от бежанска фамилия. Единият от братята на дядо ми не успял да избяга с останалите от семейството и следите му се загубили. Години по-късно мой чичо получи писмо от Гърция, почти безадресно. Нещо като „На село, за дядо“. Само фамилията бе написана: България, за семейство Чолакови. Бе вест от изгубения брат. След 40 години неизвестност.

В романите ви има откровено описани еротични сцени. Рядкост в една доста срамлива литература като българската…

Всъщност еротиката е естетиката на плътското общуване в литературата и изобразителното изкуство. Михаил Неделчев беше казал, че най-красивата еротика в сериозната литература е в моите романи. Изобщо, в романите ми човекът е такъв, какъвто е в живота. Живее честно и открито, без притворство, без фалш. И живеейки, върви по пътя си. В „Мястото Янтара“ Ламбрина казва на внучката си Янтара: „Това е животът, пътят, по който вървим: и правите, и кривите пътеки. Най-вече, Янтаро, кривите пътеки правят нашия живот“.