По това време на годината Странджа се обвива в мъгли, покрива се с опадали листа, които излъчват онази мокра миризма, канеща снеговете. Летните хора са я напуснали, останали са старците, циганите, чакалите, горските и героите на Керана Ангелова. Когато питат Керана защо стои в Бургас, далече от литературните кръгове, от медиите, от критиците и това не прави ли съдбата на книгите й трудна, тя отговаря: А защо на книгите ми трябва да е лесно. Нали книгата, като всеки човек, трябва да си извърви пътя?

Сега по пътя е тръгнала нейната нова, шестнайсета поред книга „Мястото Янтара“ (издателство „Фабер“). Действието се развива в любимата на Керана Ангелова Странджа, там е и реката – Велека, край която е родена. Корицата е нарисувана от дъщеря й Невена – очертания на къща и рееща се над нея жена, свързани с тънка нишка. Има нещо магическо в тях, магическото броди из редовете и на най-известните романи на Керана, награждавани, превеждани, поглъщащи часовете – „Елада Пиньо и времето“, „Вътрешната стая“, „Улицата на пеперудите“.

Героите й са странни птици, понякога наистина летят. Летят и падат, защото това е човешката съдба. В „Мястото Янтара“ една от героините казва: „... пътят наистина започва от краката ни, тръгне ли някой да върви, започва път, то е ясно. Човекът повдига единия крак във въздуха, сетне другия и така, докато крачи с крак, залепен за земната гравитация, а с другия е свободен да чувства лекото на въздуха, той редува тежестта и лекотата: земя, небе, земя, небе... Така вървим през живота, гледай само какво нещо! Секунда след секунда се редуват приповдигането ни към свободата, дето само птиците я познават и желанието ни да останем вкопчени завинаги в пръстта. Така е, дете, разпънати сме  между земята и небето, то се е видяло...“

Героите й са странни птици със странни имена.  Мавруд, Ламбрина, Зана, сега и Янтара. Самото име на писателката е рядкост, но с корени отново в Странджа, в която допреди век е имало доста гръцки села. И до днес стари хора там наричат възглавницата проскефало. Керана на гръцки е със значение на „господарка“, но има и дума „керавнос“, която означава „внезапна светлина“, нещо като светкавица. Връзката със светлината я има и в персийския, в който керана е слънчев лъч. А защо имената на героите са й толкова важни – оставяме да говори самата писателка.

„Мястото Янтара“ е първият роман, в който имената си останаха такива, каквито бяха в началото, когато започнах да го пиша. Янтара го научих случайно, чух жена да споменава, че има внучка Янтара. Казах си, това име ще влезе в някой от бъдещите ми романи. И не го забравих. Разсъждавах откъде идва. От Янтра ли, от кехлибара ли, който в някои славянски езици и в наши говори се нарича янтар. В романа бабата на Янтара, Ламбрина, й  казва:  „Ти се роди под иконата и цялата светеше като кехлибар“. Обикновено много ми е трудно да намирам имена, които да подхождат на характера на героите. Имам една повест – „Зана“. И това име го чух случайно, то даже не е странджанско.

Значи сте крадец на имена. Някой беше казал, че да разкажеш история на писател, е като да прегърнеш крадец…

Крадец на имена за книги, да. Отначало героинята в повестта „Зана“ се казваше Марица. Но не й прилягаше. Тогава работех в училище. Имах свободен час, стоях на входа, заговорих се с една от чистачките и тя ми каза, че чакала Зана, дъщеря си. Помислих си – ето го името. И със Зана историята ми тръгна лека за разказване.

Как се подготвяте за писане?

Когато започвам да пиша, имам само основната идея. Никакви подробности, детайли, планове и конспекти. Понеже съм и поет, напълно се доверявам на интуицията си, тя е моята мощна сила.

Някои може да си правят екселски таблици, не и аз. В началото разполагам, образно казано, само с един чисто бял лист, от дълбочината на който по някакъв почти мистериозен начин се появяват места и хора, и повествованието започва да разширява хоризонтите си. Тогава имам чувството, че и без моето активно участие историята сама ще се разкаже. Разбира се, не е така. Но когато пишещият е обсебен емоционално и е на ръба на транса, тогава сякаш пръстът на съдбата на бъдещата книга го направлява.

Например  в „Елада Пиньо и времето“ героините ми тръгват към Одрин малко преди Балканската война. Това е реален град и за да добия представа, отидох в Регионална библиотека. Струпаха ми на масата десетина тома пътеписи от пътешественици от началото на 20. век. Книгите бяха в голям формат, подвързани с твърди корици: сини, жълти, зелени и една червена. И аз, естествено, посегнах най-напред към „лудия“ огнен цвят. Издърпах червения том и се зачетох. Намерих само един абзац за Солун. Останах неудовлетворена, но продължих да прехвърлям страниците, все едно очаквах да изскочи оттам нещо, което ще ми свърши работа. И то взе, че изскочи. В книгата видях подпъхнати кой знае от кого и кога назад във времето пожълтели листа в друг, по-малък формат. С любопитство се зачетох: рецепта за производство на обикновено стъкло. Дозите на отделните съставки за него. За цветно стъкло. За оптическо. Изведнъж видях продължението на своя роман, благодарение на метафората на стъклото: най-първо светлината, след това крехкостта, чистотата, илюзорната преграда, която си мислим, че е... и още, и още. Казах благодаря на библиотекарката и хукнах към къщи. Прибрах се и романът ми тръгна устремно. Появиха се Ованес, стъкларят от Одрин, и неговата дъщеричка със „стъклена“ глава, болна от хидроцефалия. Малката непрекъснато се взира в безкрая на звездното небе, защото иска да види сред звездите майка си. Ованес намира рецепта за оптическо стъкло и се захваща да й направи телескоп. Така понякога се случват нещата при мен.

Не сте от хората, които действат по план.

Не бих могла. Аз пиша, докато ми се пише, а започна ли, ми се пише от сутрин до вечер и от вечер до сутрин. Имам един роман за Ван Гог, „Слънчогледи за Мария“. Писала съм го до 4 сутринта и съм ставала след това в 8, за да продължа. Когато започвам нова книга, от всички посоки приижда към мен усещане за близкото писане. Тогава се захващам с домашна работа като фурия: пренареждам гардеробите, мия всички чинии от шкафовете, лъсвам баните – всичко светва. Но започна ли работа, забравям света около себе си, изключвам напълно. Тогава – който иска, да мие чинии, който иска, да пълни пералнята с дрехи, да простира. Е, все се намират такива хора, за мой късмет.

Вирджиния Улф говори, че жената творец трябва да има собствена стая като символ на еманципацията й от ежедневните грижи. Вие имате роман, който се казва „Вътрешната стая“. Каква е тази стая?

Вътрешната стая сме си ние. Моето писане е вътрешната ми стая. От друга страна, вътрешната ми стая е килията, в която с най-голямо удоволствие стоя заключена. Доброволна изолация. Тя е моята свобода. В тази затворена стая се отварят такива пространства, каквито в реалния живот с всички възможни пътувания не бих могла да достигна. Оксиморон на творчеството. На моето.

Открих, че има студио за психотерапия, което се казва „Вътрешната стая“.

В Панагюрище. Дарина Дечева е психоаналитик и мой читател, писа ми преди 6–7 години и ме помоли да използва заглавието на книгата ми. Казах – защо не, точно ти можеш да го ползваш със здраве. Има такива хора, с които с удоволствие споделяме  вътрешните си светове.

Разкажете за новата си книга.

Семейна сага. Мястото е на юг по морето, Странджа. Имена на селища не се споменават, но всеки, който е живял или живее там, ще ги познае. Янтара е художник по професия, илюстратор. Решава да направи литографии за живота на прабаба си и прадядо си. Рови в семейните документи и неочаквано открива цял архив: писма, снимки, удостоверения... самата тя започва да записва спомените си. Романът разказва животите на четири жени от едно семейство, любовите им, изпитанията, през които минават, нелеките им женски съдби, но и радостта от живеенето на точно това Място, което неслучайно се дава на всеки човек по замисъл на съдбата. А защо е неслучайно мястото, разказва романът.

За Странджа последните години се залепи едно клише – мистичната. Има ли нещо мистично в тази планина и от нея ли идва вашият магически реализъм?

Аз съм израсла с приказките и историите за магични и митични същества: устрели (вампири, б.р.), топъци – това са водни страхотии, които живеят в реките. Във фолклора, в песните и фантастичните приказки на планината има много магика, в полето на свръхестественото се раждат незабравими видения, предизвикани тъкмо от енергията на сътвореното от предишните хора на това място. Като дете не правех разлика между реалния и фантазния свят и вероятно това разви писателското ми въображение в тази посока. Чела съм и Маркес, но моят магически реализъм си е странджански.