Лиз Бурбо: Ние сме себе си, когато се вслушваме в сърцето си

Всъщност няма правилно и грешно. Само интелигентен начин да се справяш или не, казва авторката на „Лечението на петте рани“

05 December 2020

Световноизвестната писателка Лиз Бурбо е автор на 26 книги, които са продадени в близо 5 милиона екземпляра. От откриването на нейната школа през 1982 година учението ѝ е помогнало на огромен брой хора да направят конкретни промени във всекидневието си и да подобрят живота си. Слушай своето тяло – най-голямото училище по личностно развитие в Канада – вече има работни ателиета в повече от 20 страни. След излизането на „Петте рани, които пречат да бъдеш какъвто си“ Лиз Бурбо получава множество запитвания за това как точно се лекуват раните на душата. За да бъде полезна на своите читатели, тя пише продължение на бестселъра си. В специално интервю за българските читатели Лиз Бурбо разказва повече за „Лечението на петте рани“ (издателство "Ентусиаст") и отговоря на въпросите, които ще ни помогнат да открием пътя към себе си.

Работата Ви е срещнала с хиляди хора в десетки страни по света. Вашата мисия е да им помогнете да опознаят себе си по-добре, да се приемат и обикнат. Каква е първата стъпка към постигането на тази трудна задача?

Първата стъпка е да вземеш решение да станеш по-осъзнат за това кой управлява твоя живот. Дали слушаш сърцето си, или слушаш егото си? Защото хората дори не осъзнават, че не са господари на живота си. Нещо повече – не правят нищо по въпроса. Те са сигурни, че именно те са тези, които взимат решенията, но не знаят, че егото ръководи живота им. Когато то вземе превес, означава, че сме наранени и една от раните е активирана. Ето защо реших да напиша тази книга – за да могат хората да научат повече за раните и за начините, по които егото ни контролира.

Можем ли да заявим, че егото е най-големият злодей в живота ни? Защото тук се получава парадокс – във всички свои книги говорите за значението на приемането и непрестанното наблюдение на нашите рани. Как можем да постигнем баланс – от една страна, да наблюдаваме раните си, без да допускаме болката да ни накара да страдаме, но от друга – когато обръщаме толкова внимание на нашите собствени проблеми, не съществува ли риск да станем по-големи егоисти?

Този въпрос идва от егото. Ако кажа на някого: „Ти си красива пълна дама! Позволи на себе си да бъдеш такава. Обличай се с красиви дрехи, които не са два размера по-малки от реалния“. Тя ще ми отвърне: „Но ако позволя на себе си да бъда дебела, ще бъда такава до края на живота си. Аз не искам това!“ Това е егото. То е само спомен, вярване, еквивалент на нашата преценка за това кое е добро и лошо. Същото е, когато говоря за приемане и за решението да бъдеш по-осъзнат. Когато разбера, че не аз или моето сърце говорят, че нещо ме кара да се чувствам изплашен или виновен, знам, че е моето его. Единственият начин да се справим с егото, е да го приемем. Защото нищо в живота не се променя, преди да го приемем. Колкото повече искаме да го променим, толкова по-малко се променя. Колкото повече го приемаме, толкова по-бързо се променя. Нашият ум няма капацитет да разбере това, нито пък нашето его, защото то е изградено от умствена енергия. Психиката ни не може да приеме концепцията за духовния свят, да приеме наистина нещо, без да съди дали е добро, или лошо.

Защо беше толкова важно да продължите темата за петте рани с втората си книга „Лечението на петте рани"?

Мислех, че съм написала всичко, което знам, още в първата книга. По време на семинарите и конференциите получавах молби да напиша книга, в която да обясня как се лекуват раните. Аз им отговарях да прочетат последната глава на „Петте рани“. Но за хората това беше недостатъчно. Искаха повече. Мина много време, между двете книги има 15 години разлика. Един ден осъзнах, че трябва да поставя акцент върху темата за егото. Защото егото означава рана. Във втората книга добавих различните аспекти на всяка рана, които съм открила.

В книгите описвате не само петте рани – отхвърлянето, изоставянето, унижението, предателството и несправедливостта, но и маските, с които прикриваме истинската си същност. Възможно ли е да живеем без маска и защо толкова хора се страхуват да покажат истинските си лица?

Хората не се страхуват да покажат истинското си лице, защото дори не подозират, че не са себе си. Мислят си, че са такива. Когато имат нещо за казване, го казват. Тези хора не знаят, че когато отговарят прибързано или говорят открито, това не е непременно нещо хубаво. Понякога е по-добре първо да помислиш. Понякога пък е по-добре да говориш сега. Мога да съм сигурна, че това е правилно, ако слушам сърцето си. Ето защо егото е толкова важно. Какво всъщност е то? Как да съм сигурна, че това е моето его? В тази книга настоявам хората да наблюдават реакциите си – какво казват, какво правят какво мислят, как реагират. Така знаят коя рана се активира. Аз мога да си мисля, че съм отхвърлена от някого и това е раната от отхвърляне. Но това може да е раната от несправедливостта и предателството. Всичко зависи от моята реакция. Отхвърлянето като действие не означава автоматично раната отхвърляне. Хора трябва да ги разграничават. Някои хора си мислят, че носят раната на несправедливостта, защото животът се е отнесъл несправедливо с тях. Това не е едно и също нещо. Някой може да е несправедлив с мен и аз пак да се чувствам отхвърлена. От поведението става ясно коя рана е активирана.

В началото на книгата сте поставили популярния цитат на Алберт Айнщайн за вселената и човешката глупост. Как тези думи са свързани с написаното в книгата?

За мен глупостта означава да не се вслушваш в другите. Да мислиш, че винаги си прав, да не си отворен към нищо, към себе си и към останалите. Глупост е да повтаряш нещо, което не спира да наранява, отново и отново. Защо не направиш нещо въпроса, след като наранява? Ако решиш да крещиш на някого, това не помага на връзката. Защо продължаваш да го повтаряш?

Да, всъщност това е дефиницията за лудостта – да повтаряш нещо отново и отново и да очакваш различен резултат. Мисля, че в нашия разговор ключовата дума е приемане. И когато говорим за раните и за приемането, е невъзможно да не споменем „Слушай своето тяло“. Една от най-известните ви и успешни книги, която има много добри отзиви в България. Читателите я наричат „енциклопедия на щастието“ и „книга, която променя животи“. Защо мислите, че хората не само в България, но и по света, продължават да преоткриват точно тази книга?

Защото сега сме в Ерата на водолея. Това е времето, в което хората трябва да решат какви искат да бъдат. Миналата Епоха на рибите беше момент, в който се съсредоточихме върху това какво имаме и какво правим. Така беше преди: „Ако имах достатъчно, щях да купя свой магазин, да работя за себе си и да съм щастлив.“ В новата ера въпросът е: Какъв искам да бъда? Например – искам да съм свободен, търпелив. След това трябва да решиш какви действия да предприемеш, за да го постигнеш. Затова моят метод на работа е свързан с енергията на Ерата на водолея. Давам различни начини да постигнеш познание за това какъв искаш да бъдеш, от какво се нуждаеш и какво искаш да правиш. С това е известен моят метод и затова е толкова популярен. Най-накрая хората получиха практически решения. Както е в случая с книгата за раните. Като наблюдаваш реакциите си, трябва да разбереш, че не си себе си. Че егото управлява живота ти и вярваш в нещо остаряло. Луташ се между правилно и грешно, а не обръщаш внимание на това, от което се нуждаеш в момента. Всъщност няма правилно и грешно. Само интелигентен начин да се справяш или не.

Това трудно и необикновено време, в което се налага да живеем, е истинско предизвикателство за много хора – физическо, финансово, емоционално. Какъв е вашият съвет към онези, които губят надежда и връзката си със себе си?

Толкова беше неочаквано да видим света в такава криза и паника. Но в Ерата на водолея духовното у нас трябва да надделее. Мисля, че всички заедно предизвикахме тази ситуация, за да можем по-добре да се вгледаме в себе си. Със сигурност знам, че трябва да продължим да живеем и да бъдем благодарни за това, което имаме. Дори да сме загубили нещо, трябва да сме устремени към това, от което имаме нужда. Все още има толкова красота в света. Природата е по-красива, въздухът не е толкова замърсен, имаме повече време за себе си и трябва да го използваме за нещо полезно.

Вероятно до края на 2021 г. повечето от нас ще са разбрали какво е трябвало да научат. Първоначално беше шок за всички нас. През март и април чувах хората да говорят, че кризата няма да приключи до края на годината. Не можех да повярвам. Мислех си, че това е невъзможно и преувеличават. Но краят на годината наближава, проблемът все още не е решен и те се оказаха прави. Не знам колко дълго ще продължи. Но чувствам, че имам хубав живот въпреки всичко. Не ми харесва да нося маската навсякъде. Дори и да крещя и да протестирам, нищо няма да се промени. Просто в момента е редно да го правим с надеждата, че няма да продължи вечно, и в същото време да обръщаме внимание на онова, което се случва с нас самите.

ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР