ПОСОКИТЕ НА ВАСКО
през обектива и спомените на Христо за Лондон, Валенсия и Токио

За Лондон:
„Първата среща с Васко за този проект беше в дома му в Лондон. В ума ми снимките бяха готови, сега трябваше да ги направя и на живо. Исках да го запечатам как репетира вкъщи, как отива пеша до операта – исках да запазя в кадри ежедневните дейности, които иначе смятаме за скучни, да превърна чакането на светофара на кръстовището в миг от историята. Разбира се, трябваше да го снимам и в Кралската опера. Прекарахме там няколко часа, а за мен тръпката беше двойна. Сградата е разкошна, а светлината в някои от помещенията просто очакваше някой фотограф, който да се възползва от нея. Имаше и моменти, в които нямах право да снимам. Спомням си, че Васко ме съжали в един момент, защото смяташе, че ми е скучно да стоя и да го слушам как репетира. Аз си замълчах, но вътрешно бях на седмото небе.“

За Испания:
„Началото беше стресиращо за мен. Помня как тъкмо бяхме пристигнали от летището в дома на Васко, той беше спрял малко неправилно, докато свалим багажа. Тогава разбрах колко гръмогласни могат да са испанците, ако сметнат, че правата им са нарушени. Тропане по вратата, надути клаксони, викове на този иначе толкова красив език – беше отрезвяващо. Вече не бяхме в Лондон. С присъщото си спокойствие и усмивка Васко много бързо се разбра със съседите си, които в следващите дни се оказаха изключително усмихнати и спокойни хора. Аз пък определено успях да се заразя малко с отношението на испанците към живота. Сиеста е новата ми любима дума.

Един ден си говорехме с Васко какво още може да ми покаже от живота си в Испания, и стана ясно, че често свири по улиците на ромския квартал във Валенсия, а хората там като истински гитаноси, които носят музиката в кръвта си, се радват изключително много. Щом чух това, бях сигурен, че искам да документирам тези срещи. Така отидохме при една възрастна жена, която Васко познава. Не се бяха виждали от няколко месеца. Тя стоеше пред дома си с малкото си кученце. Когато Васко тръгна към нея, свирейки, тя се зарадва толкова много от музиката и от дългоочакваната среща, че се просълзи. Наричаше го сине, а после сама ме помоли да ги снимам заедно за спомен.“

За Япония:
Едно от най-объркващите неща в Токио бяха надписите по улиците, автобусните спирки, метрото, навсякъде, които бяха… ами на японски. Отне ми известно време, но измислих начин да се ориентирам. Преди да изляза от хотела, където имах интернет, си правех подробен план на маршрута за деня и куп скрийншотове на основни спирки. След това следвах хубавата българска поговорка, че „с питане до Цариград се стига“, или в моя случай... до много локации в Токио.
За друг забавен момент в Токио е отговорен обаче само и единствено Васко. В един от дните, след като той беше изнесъл концерт заедно със солистите на „Ковънт Гардън“, всички се отправихме към техен любим караоке бар. Докато пътувахме натам с метрото, един от японските му колеги ме изгледа доста странно и го попита откъде съм. Той му каза, че съм от България. След това аз чух един много богат набор от родни псувни. Стана ми неудобно, въпреки че аз и Васко бяхме единствените, които говореха български в целия влак. Затова пък Васко се забавляваше.“

За България:
„Пътуването ми в България с Васко Василев беше едно незабравимо 15-дневно приключение. Беше като качване в онези скоростни влакчета в увеселителните паркове – страхотни моменти, бързи обороти, много адреналин и някое и друго предизвикателство, което да ме накара да ценя още повече постигнатото. Снимката, която виждате на корицата на книгата, обаче се появи чак на 10-ия ден в Асеновград. Трудно се поддържа това темпо – да задържиш фокуса върху работата и нищо друго, но пък смятам, че това е начинът да се постигнат високи резултати. Сега, след като турнето отдавна приключи, се питам: ами ако имах още 5 дни, дали нямаше да успея да надскоча себе си, да развия уменията си, да направя още по-хубави кадри... ?!“