"Невена Коканова ме заведе на гледачка. Жената погледна дланта ми и каза, че ще живея като цар, но няма да имам пари, и по някакъв начин позна – пътувам, отсядам в скъпи хотели, концертирам в прекрасни концертни зали, имам най-мечтаната публика за един артист, но не съм се окупирал в имоти, скъпи коли и всичко, което е признак на богатство… Има нещо циганско в мен, в това непрекъснато местене, като че ли съм част от някакъв катун – не е важно къде се намирам в момента, важното е да имам следваща цел."

В интервюто си за EVA великолепният цигулар Васко Василев говори и за най-новата изненада, която е подготвил за публиката си съвместно с фотографа  Христо Русев – книгата „Васко Василев: Зад сцена“, уловила любимите посоки на скитническия му дух – България, Япония, Испания и Англия.

Има една особена порода хора, които сякаш са в тайния списък на съдбата – движат се по ръба на всички възможни реалности. За тези герои един много любим американски писател – Джим Харисън, който завинаги остана в историята на литературата с пробива си в киното (едноименната екранизация по книгата му „Легенди за страстта“ с участието на Брад Пит и Антъни Хопкинс го направи масово популярен), казва: „Някои хора чуват много ясно вътрешните си гласове и живеят с онова, което са чули. Тези хора или полудяват, или се превръщат в легенда!“.

Сигурно познавате такива личности. Лесно е да ги забележите – те винаги пренареждат с особена лекота действителността и завихрят незабравими събития. Такъв е и героят на тази история – цигуларят Васко Василев, който промени плановете си за голямо лятно турне и традиционен концерт в края на годината (заради пандемията от коронавирус), но пък ще постави една голяма удивителна през септември с премиерата на книгата „Васко Василев: Зад сцена“.

Издателство „Книгомания“ застава зад проекта, който стартира като експеримент между Васко и фотографа Христо Русев. 26-годишният пловдивчанин, чиито кадри красят списания като Time и National Geographic, с упорство и талант печели цигуларя за идеята да се направи книга с фотографии, уловили любимите му посоки: България, Япония, Испания и Англия.

Специално за EVA екипът зад проекта „Васко Василев: Зад сцена“ предоставя кадрите, запечатали емоциите и пътуванията на магнетичния музикант. Независимо дали е в дома си във Валенсия, в гостоприемния си апартамент в Лондон, в София, където ухае на любимата му баница с боза, или в Токио, където се чувства като странник в тълпата от 37 милиона подобни пътешественици, Васко е момчето, което отказва да порасне и продължава да следва сърцето си, винаги и само.

Четирите сезона на Васко Василев

ЕСЕН

Определено си любимец в сърцата на публиката по целия свят с таланта и харизмата си. Това, което хората може би не знаят, е колко хубаво разказваш истории. Преди няколко години темата на твоето турне беше „Четирите годишни време на Вивалди“ и тогава от сцената разказа една много вълнуваща история за Вивалди и монахините. Спомняш ли си я?

Наистина много обичам работата си и това обяснява цялата енергия и взаимоотношенията, които имам с публиката. Музиката за мен винаги е била много визуална… когато разучавам нов репертоар например, имам картини, а не ноти в главата си. Когато свиря определен композитор, искам да знам за контекста, в който е творил – не просто историческия период, а личните му интереси, средата, условията, при които е живял. Турнето Viva Vivaldi бе първото, в което се опитах да комбинирам историята за създаването на „Годишните времена“ с разкази между композициите. Вивалди, който бил известен още и като Червения/Рижия поп заради червената си коса, е прекарал няколко години в сиропиталище, заобиколен от монахини. Те били неговият оркестър, но свирели зад завеса, защото не са имали право да свирят открито. Носи се слух, че Вивалди е имал няколко музи сред тях, но може би е само легенда, знае ли човек?! Иначе трябва да си призная, че ми е по-лесно просто да свиря, вместо да говоря, но пък обратната връзка с хората в залата беше много интересна – повечето споделиха, че им е било много любопитно да научат повече за произведенията, които слушат. Ще ти издам една тайна – сега отново работя по концертна програма с включени истории в нея.   

Тази есен на книжния пазар се появява специална книга, която показва един непознат Васко Василев. Как се роди този проект?

Проектът е идея изцяло на фотографа Христо Русев – едно момче, което порасна пред очите ми. С него сме не само приятели, но и съмишленици и това се оказа добра комбинация за работа. С Христо се запознахме, когато той беше ученик в Свиленград, а аз имах концерт там. Беше хлапе на 16 може би… а когато видяхме снимките му, осъзнахме потенциала му да снима репортажни кадри по нестандартен начин. През годините сме общували по време на концерти чрез снимките му, а преди година дойде и неговата идея и покана да направи този фотоалбум. Когато гледахме резултата от работата му, и особено в контекста на бедния концертен живот в момента, смятам, че сме направили почти исторически проект. Пътуването ни до Лондон, Валенсия, Токио, София и още десетки български градове, запечатало концертите ни от една нестандартна гледна точка, и особено реакцията на пълните зали – всичко това сега ми се струва като от друга епоха, а беше само миналия ноември…

Кой е любимият ти сезон и защо?

Обичам всички сезони. Не съм готов да живея само в един, но ако трябва да избирам, ще заложа на лятото.

Вярваш ли, че има съдбоносни срещи? Имам един много любим автор, Том Робинс, който казва в една своя книга, че „случайността е мястото, където Бог се подписва с псевдоним“.

Вярвам, че няма нищо случайно. Най-вече що се отнася до срещите с хората – това са най-големите подаръци в живота ми. Опитвам се да живея леко, не правя сериозни равносметки и големи планове, предпочитам да нямам очаквания, да съм гъвкав, да приемам без драми каквото дойде. От друга страна, не се оставям да ми е скучно – винаги има музика, която ме вълнува и ме кара да правя планове – един репертоар за турне, друг за разработване, трети за запис… Най-много от всичко държа на това да имам свободен избор да правя каквото искам, без да преча на никого.

ЗИМА

Опустошителни ли са бурите на сърцето ти и къде намираш пристан, когато те застигне любовно цунами?

Мисля, че във всяка жизнена ситуация чувството за хумор е спасителен пояс от всяка „опустошителна“ опасност. Имам силно развито чувство за свобода и всяко цунами е добре дошло, стига да не застраши това усещане. Мисля си, че съм калено момче, следвам съветите на дядо Васко, на когото съм кръстен. Той беше изключителен мъж и до днес често ми се случва да забравям, че го няма вече. Изключително ерудиран, с чувство за хумор, общителен, пълен с енергия, винаги с широка усмивка. Не познавам друг човек, който да знае толкова много народни песни, пееше в женски хор, и не познавам никой, който да е устоял на дядо Васко! Когато се чувахме по телефона, имаше винаги два въпроса към мен – има ли къде да спиш и има ли какво да ядеш. Ако отговорът и на двата е положителен, просто затваряше телефона. Липсва ми да мога да отговоря и сега на тези въпроси и често се шегувам с близките си, когато аз ги задавам. Докато бях студент в Пловдив, той идваше с мен на изпитите и по такъв негов си, мистичен начин общуваше със студентите и преподавателите така, че мен никой не ме забелязваше. Случвало се е да имаме среща в двора на университета и като отида, да го видя на пейка да пее песни и да е събрал момичета и момчета да го слушат. Много ми се иска да съм наследил частица от неговия дух.

В един много красив и любим на всички деца текст, написан от покойната вече Мариана Башева, се казва: „И тъй – всяко момче всъщност е бъдещ мъж, поет или моряк“. Какъв искаше да бъдеш ти, какъв стана и накъде пътува сега това момче?

Да, знам много добре тази песен от детския филм „Васко да Гама от село Рупча“. Исках да стана ватман, шофьор на камион… но мисля, че подсъзнателно съм искал да не спирам да се движа. Има нещо циганско в мен, в това непрекъснато местене, като че ли съм част от някакъв катун – не е важно къде се намирам в момента, важното е да имам следваща цел. От бягствата от вкъщи като дете... досега. Музиката е перфектното алиби да си пътешественик цял живот. Когато бях малък, опциите за това бяха три – или да си спортист, или музикант, или шофьор на ТИР. Моето семейство е от музиканти, така че това беше естествен избор. В момента пътувам буквално от Палма де Майорка към Валенсия, преди няколко дни се върнах от Полша, а в следващите 10 дни ми предстоят Лондон и Португалия, после отново България… за ситуацията, в която живеем от март насам, това си е чист лукс.

Толкова пъти сме си говорили с теб и винаги имам усещането, че някъде там, дори в сянката на твоята цигулка, единственото постоянно нещо е промяната. Все още ли обичаш да се изненадваш, или с годините тази тръпка отстъпи място на артистичното установяване?

Ще ти призная, че това все повече се задълбочава. Не ми се прави нищо, което вече познавам. Предизвикателството на една ситуация се крие в това да те накара да смениш гледната точка, да излезеш от клишето, да виждаш нови неща и да се опиташ да ги преживееш. По време на пандемията живях сам у дома във Валенсия – нещо доста нетипично за моя ритъм на работа, но намерих смисъл в това – научих толкова много неща – от това да готвя сравнително разнообразно, до това да си създам собствено студио у дома, да се науча да се самозаписвам, да мастерирам, да снимам и монтирам елементарни видеоклипчета. Не допуснах да ми стане скучно и мисля, че това е комплимент към характера ми. Обичам промяната и засега не искам установяване.

За бавното или за бързото живеене си?

„Бързай бавно“ е положението. Нетърпелив съм, обичам спонтанното реализиране на идеи, но може би затова все по-често прекарвам време в Испания, където всичко е „маняна“ и се получава добър баланс с моята натурална забързаност. Сещам се за онзи виц, в който турчин и испанец си говорили и турчинът попитал испанеца какво точно означава „маняна“, а испанецът отговорил – „като вашето „яваш-яваш“, но без елемента на припряност“.