Христо Русев за Васко Василев
100% Васко Василев – мечтата, която оживя

За първи път се срещнах с Васко и неговата музика през 2005 година. Помня, че бях в пети клас. От малък исках да съм като възрастните, да имам работа, да живея „истинския живот“, смятах прекараните часове в училище за изгубено време.

В един такъв „изгубен“ ден се върнах от училище и помня, че се чувствах обезкуражен, изгубен, тъжен – нищо, което правех, нямаше смисъл. Спасението бяха компютърът, интернет и музиката. Ключовата дума за търсене беше „violin” – майка ми е меломан и макар тогава да се виждахме рядко, още от малък беше посяла в мен любовта към хубавата музика. В един момент от слушалките започна да струи различна музика. Изпълнителят се оказа Васко Василев. Не бях чувал за него, но името подсказваше, че е българин, което събуди любопитството ми и започнах да го слушам редовно. Усещах го близък до себе си. Така спасението от трудните дни вече беше компютърът, интернет и музиката на Васко Василев.

Тук може би е добре да ви разкажа малко повече за себе си. Син на разведени родители съм и от малък живеех при бабите и дядовците ми. Те се опитаха да направят човек от мен. Дядо ми обича да се шегува: „Диване беше и диване си остана, само годините ти са повече“. Но пък имах и трудни задачи – бях в ролята на пощальон в семейството. Пренасях всякакви мнения и предложения от едната страна за другата – от майка ми за баща ми и обратно. Често имах и по-тежки пратки –  минискандали, искания, опровержения. В същото време се опитвах да стана добър в нещо, за да не отнасям само критики, а и да компенсирам абсолютното ми безразличие към ученето. Пробвах силите си във футбола. Опитвах се да вложа всичко от себе си, но все оставах на резервната скамейка. Сигурно не помагаше и това, че бях, да го кажем, пухкав. Така си минаваха годините и дойде 2009-а – преломна за моето 14-годишно аз. Тогава хванах в ръка апарата и малко по-малко замених страстта към футбола със снимане. Започнах да работя към местния вестник в Свиленград „Старият мост“ и това ме караше да се чувствам пораснал, бях намерил изход.

През това време музиката на Васко беше неизменна част от моето ежедневие. Разбрах и че той е признат в чужбина, че е концертмайстор на Кралската опера „Ковънт Гардън“ в Лондон, че пътува по целия свят, дори в Япония. Япония! Размечтах се как ще стана страхотен фотограф и ще пътувам с Васко Василев. Нямах представа как може да се случи това, но не се фокусирах върху тези детайли. Просто го исках много силно. Исках да съм толкова добър, че да не  мога да остана незабелязан, да документирам живота му, както фотографите на „Нешънъл Джиографик“ запечатват редки видове птици например. По това време вече бях изцяло потопен във фотожурналистиката. Учителите ми знаеха, че ако нещо се случи в града или дори в областта, аз ще стана от чина и ще отида да работя, и ми го позволяваха, защото бяха разбрали, че това е моят начин да развия потенциала си.

Вярвам в съдбата и знам, че срещата ми с Петя и Васко не е случайна. Щастлив съм и че тази книга се случи по напълно естествен начин. Аз бях себе си, следвах това, което ми казваше сърцето, а те най-неочаквано харесаха работата ми. Благодарен съм на съдбата, че ми направи този подарък – Васко Василев да ме допусне до личното си пространство, да ми се довери и да ми позволи да покажа живота му зад кадър. Живот, изпълнен с чувства на радост и тревога, с мисли за бъдещи проекти, адски много труд, недоспиване, срещи с хора, забава... Осъзнат живот. Това научих от Васко, че където и да си, трябва да си там на 100 процента. Каквото и да правиш. Дали ще свири в „Ковънт Гардън“ пред изискана публика, или в крайните квартали на някой истапански град за възрастна жена и нейното куче – Васко се раздава на 100 процента. Така че, благодаря ти, Васко!“