Какво разбра за бавното живеене от хората, които участват с текстове в книгата ти? Повечето от тях всъщност живеят доста бързо.

С всеки от тях сме приятели, аз познавам живота им, историите им, но покрай тази книга намерих различни ключове към тях. Част от тях са свръхпопулярни личности, за които се знае страшно много. Дали Любо Дилов, дали Жоро Тошев, Георги Господинов, ако щеш. Има и други, които са по-непознати за широката публика. Моделката Роси Георгиева е непозната у нас, тя е напуснала България преди 7 г., когато е била на 21. За мен беше интересно как човек с тази изключително интензивна професия се справя с натиска на времето.

Говорили сме си през годините за медитацията, за нейния личен път. С д-р Неделя Щонова идеята беше да напише за медицинското измерение на стреса, на бързото. Но тя си е дала сметка, че иска да говори за нещо изключително лично и емоционално, за проблема й със зачеването. Рекламистът Ради Бимбалов написа „Татко“, много съкровен текст за връзката с баща му, който е бил изключително ангажиран, не е имал достатъчно време да се вижда със сина си, после пък когато Ради е пораснал, не е имал достатъчно време да обръща внимание на баща си. Разказът е за времето, което никога не можем да върнем и което в един момент свършва, когато бащата си отива. Този разказ завършва прекрасно с: още бих искал да разказвам за татко, обаче трябва да отида да играя на криеница, защото вече аз съм татко. При Ирина Тенчева и Петя Щифлер очаквах много повече да се говори за храна, а и двете избраха съвсем различна форма. Ирина Тенчева – да говори през аромата на дома на баба й, през детските спомени, през онова място, в което се криеш, когато си уплашен, когато натискът отвън е прекалено силен. То може да бъде физическо място, но обикновено е някъде вътре в паметта ни, в детството или хора, които обичаме. Тази честност, искреност в текстовете им за мен е най-силната и важна част от книгата.

Но какво научи за бавността, за спирачния път, въпреки че ние трудно приемаме чуждия опит?

Исках да има много различни опитности, за да имат избор читателите. Дамян Дамянов разказва за бягането като начин да изчистим мозъка си. Жоро Тошев „бяга“ със задължителното ходене в ашрам всяка година – за него това е закон, начинът да се стабилизира. В текстовете откривам свързани с мен неща. Ако аз не изляза от границите на България максимум в рамките на 3 месеца, полудявам. Не че обожавам чужбината, но излизането от границите за мен е трансгресия, дистанциране от бита тук. Ако отида до Созопол, което е по-далеч, отколкото до Солун, не ми е същото. В Созопол, на Българското Черноморие, въпреки че е може би най-любимото ми място в България, не съм излязъл от контекста си. За мен най-важното в тази книга е, че видях как споделям общи пътища с хора, които ценя и уважавам. Така в самия мен се затвърдиха спокойствието и хармонията с моя собствен път. Заради ниската ми самооценка имам нужда от постоянно одобрение, да чувствам близост и споделяне. Аз съм социално животно, изключително много се влияя от хората около мен. Така тази книга ме зареди и ми даде позитивна енергия.

Писателят и баскетболен маниак Иво Иванов, който е автор в книгата ти, каза на премиерата, че Тръмп спи по 2–3 часа на нощ, докато Айнщайн спял по 10. Да разбирам, че от режим Тръмп отиваш към режим Айнщайн, нали?

Така е, вече ги докарвам до 5–6 часа сън за моя огромна радост, но колкото и да спи човек, няма да стане Айнщайн. Сега се чувствам много по-добре и това не е въпрос само на сън, а на хармония. Пишейки тогава онзи текст, бях сигурен, че не мога да живея бавно. Както в книгата казва Митко Павлов – забрави, точно аз да говоря за бавност. Но според мен той е намерил своята котва, забавителя на времето. При него това е самоиронията, той гледа на света иронично и самоиронично, това му дава силата да издържи.

Много е интересно това със самоиронията като котва.

Изключително важно е. Без нея съм изгубен. На 2–3 месеца си слагам във Фейсбук една профилна снимка – учен, облечен с бяла престилка и слушалки, пука един балон, на който пише Его. Ако не си пукаш егото всеки ден, проблемът е ужасен. И се разкъсваш, особено в моя случай, между комплекса за малоценност и манията за величие. Тогава няма как да изградиш хармонията и да се наслаждаваш на живота. Слава богу, съм обграден от приятели, които са изключителни в самоиронията – като Митко Павлов, Любо Дилов, аниматора Владимир Тодоров, художника Чавдар Гюзелев. Това са хора, за които самоиронията е начин на живот. Руснаците използват една дума „коньок“, конче – това е конят им, тяхното нещо. Виждам колко важно е това и съм го научил от приятелите ми. Да се самоиронизирам, ме прави силен. Само по този начин мога и да оцелея.