Колко типично за мързеливците.

Едното от собственика на БГ мама, Иван Николов, познавахме се отпреди – да създам тяхна интернет книжарница. Другото беше от Мирослав Боршош – да оглавя Национален център за книгата в НДК. Първо по време беше предложението на БГ мама, изключително във финансово отношение. Отидох при Рони и той каза – много искам да те задържа, но и аз не бих отказал на това предложение. Приех. Седмица по-късно ми се обади Боршош, покани ме да работим заедно. Казах – не мога, аз съм приел друга оферта. И той – добре, тогава няма как да направим Национален център за книгата. А това е нещо, за което съм се борил години, писал съм писма до всеки нов министър на културата. От 2006 г. Започнах да ги пиша, когато при Стефан Данаилов като министър на културата закриха Националния център на книгата. И приех. На фона на това, че започвах да живея бавно, се озовах с две работи, и то никак леки. След 4–5 месеца видях, че започвам отново със страшна сила да навлизам в проблем и трябваше да махна едната. Обсъдихме го с жена ми, защото, от една страна, бяха изключителните финансови условия на БГ мама, от друга страна – мечтата на живота ми. И жена ми, както винаги, за което съм й благодарен и съм най-щастливият човек на света, че е до мен, каза – не ме интересуват парите, и двамата знаем, че трябва да избереш Националния център като нещо, което ти е най-присърце. Напуснах БГ мама. За съжаление, БГ мама и до днес няма книжарница, за което съм виновен аз по някакъв начин. И се отдадох изцяло на НДК.

На представянето на книгата не успях да видя коя е жената, която първо те дели със „Сиела“, след това и с всички останали твои начинания. Как я намери?

Случайно преди вече 17 години. Хубавото при нас беше, че първо станахме приятели, а после партньори в живота. На представянето изрично ми забрани да я споменавам. Не обича шума около себе си, социалните контакти, публичността. Тя е изключително земен и прагматичен човек и това ми дава онази противотежест, от която всеки има нужда в живота.

Не знам как търпи.

И аз не знам. Ужасен човек съм. Не да делиш човека до себе си, а да имаш малка част от него… Сега вече е различно, остарял и помъдрял съм, и със сигурност принадлежа много повече на нея, отколкото на каквото и да било друго. Тя ми дава сигурността и спокойствието вкъщи, така необходими на човек като мен, който от най-ранна възраст заради дебелината си страда от комплекс за малоценност.

Връзката ни притъпява потресаващо ниската самооценка, която имам. Докато бях в казармата, в школата за запасни офицери ни правиха психологически тест за самооценка. Психологът ми каза, че моят тест е невъзможен, теоретично няма как да има толкова ниска самооценка. Не ставах за командир според него. И може би беше прав за онова време, 1997 година. Веднага след завършването на университета самооценката ми клонеше към нула. Човек, завършил история, без никакво бъдеще… знаех, че ще бъда или строителен работник, както през по-голяма част от следването, или каквото намеря. След казармата първо правех заготовки за сандвичи, после бях барман в кафе. През лятото съвсем случайно мой приятел ми каза, че има едно малко издателство основно за юридическа литература, „Сиела“, което си е взело маса на „Славейков“ и търсят продавач с опит. А аз, докато бях студент, съм работил на различни маси на „Славейков“. Така започна всичко – случайно. И както се казва – останалото е история.

Кога стигна до идеята за бавното живеене, от която тръгна и книгата ти?

Преди 7 години написах във Фейсбук, че създавам Движение за бавност. Написах го един уикенд, в който си бях вкъщи и трябваше да прочета по работа 6 или 7 книги. Някои от тях страхотни. За мен това е обикновен уикенд. Аз четях между 3 и 4 книги на ден в събота и неделя. Вечерта в неделя си дадох сметка, че не можах да се насладя на тези книги. Написах този текст спонтанно, без идея да създавам движение, а защото ми писна да правим бързо нещата, които обичаме – да четем, да слушаме музика, да си готвим, да излезем, да се видим с приятели. Това убива смисъла и удоволствието.

А успя ли да си върнеш обратно удоволствието от четенето?

О, да. Беше трудно. Сега чета горе-долу по книга на ден. През уикендите повече. Най-интензивно чета, когато съм жури, а рядко има година, в която да не съм жури поне в един-два конкурса и награди. Ето сега за „Роман на годината“ изчетохме 30 романа в рамките на месец. Всичко е въпрос на нагласа. Мога да изчета три книги за ден, но ако го направя с удоволствие, няма да ми тежи.