Ако поне малко, малко, малко се интересувате от книги, няма как да не сте срещали името Светлозар Желев, няма как да не сте го виждали на книжна премиера или по телевизора в предаване, посветено на литературата. Той е човекът книга, но това си има цена.

Лично аз не познавам другиго, който може да прочете шест книги за два дена. И който да спи по два часа на денонощие. Ако някой се пита как се постига успех – това е един от честните начини. Но ако питате Светлозар Желев дали е успешен, тогава става по-сложно. Тогава идва постоянната борба със себе си, два изключително тежки бърнаута…

Кариерата на Светльо Желев започва от сергия на площад „Славейков“, минава през две големи издателства, през водене на рубрика в „Библиотеката“ по БНТ, в списания като излизалото доскоро „Артизанин“ и ГРАНТА България, през десетки журита на конкурси, през преподаване вече седем години в Софийския университет в магистърската програма „Преводач/редактор“ и стига днес до директор на Националния център на книгата и Литературен клуб „Перото“ към НДК.

Погледнато отвисоко, това е история на успеха. Свикнали сме да ни продават такива истории от грозното патенце насам, дори отпреди това, от първата приказка за героя, който тръгва от нищото и печели света. Но в съвременността тези приказки са все по-изкривени от селфхелп литературата, от бардовете на положителното мислене, които обезобразяват истината с внушения, че на всекиго се полага всичко, че, хей, животът е лесен, стига да се отиде в близката горичка и да се отправи зов към Вселената. Да, успехът е възможен, но освен да го призовеш, трябва да си готов да спиш по 2 часа на денонощие.

Човек е плетеница от светлина и сянка, от успехи, които следват провали, и от провали, след които не следват успехи… В интервюто, което даде на EVA след премиерата на първата си собствена книга „За бавното живеене и насладата от живота“, издадена от „Колибри“, Светлозар Желев не спестява нищо от сложността на това да живееш. Малко парадоксално в тази книга, посветена на бавността, са събрани доста забързани хора – Любен Дилов, Димитър Павлов, Георги Тошев, д-р Неделя Щонова. Някои от тях твърдят, че са мързеливи, както смята и самият Светльо за себе си. Но какъв мързел е неговият?! Питаме го.

Как човек, който прави толкова много неща, се самообявява за мързелив?

Мързи ме ужасяващо, питайте жена ми. Майка ми някога казваше – ако още малко те мързеше, щеше да спреш да дишаш. Това е ежеминутна борба със самия себе си. Преди години с един приятел, който също е известен с това, че работи по 20 часа на ден, си говорихме, че ще направим партия на мързеливците, а всички ни се смееха – как можем да казваме, че сме мързеливци, когато работим 7 дни в седмицата по 1000 часа. Това не пречи. Мързелът не е физическо, то е психическо състояние. Както бавното не е скорост, а хармония между вътрешната скорост и натиска на външния свят с неговите задачи, срокове, стрес. Мързелът не е лежане, нито бавното е лежане, те не са спиране.

В какво се изразява мързелът ти?

Мога да седя и да не правя нищо. Под това разбирам да чета. Но през годините, когато бях в частния бизнес, най-дълго в издателство „Сиела“ – 15 години, имах много малко време за четене. Спасяваше ме, че страдам от безсъние. Сега съм малко по-добре, но тогава спях по 2–3 часа на денонощие. Чета до 2, заспивам, събуждам се в 5, чета още час-два и отивам на работа. Защото наистина работех 7 дни в седмицата по 10, 12 и повече часа. Ако се прибера преди полунощ вкъщи, беше чудо. Тогава имахме много литературни представяния, само в „Сиела“ имахме по 3–4 на седмица. Като човек, който се занимава с българска литература, и читател, ходех и на представянията на колегите от други издателства. Трудно беше и това ми смаза здравето. Но през цялото това време ме е мързяло.

Говорила съм с психоложка, която работеше с деца, набедени за мързеливи. Тя смяташе, че мързелът е или белег на преумора, или креативно състояние – хаос, който ражда космос. Ако го преведем на езика на книгата ти – това е необходимото забавяне.

Трябва да се видя с тази дама. При мен ги има и двете неща. През годините се е натрупала умора, която в голяма степен е психическа. Аз съм изключително емоционален, приемам нещата навътре, отдавам се изцяло, боли ме физически, когато не срещна разбиране. От това натоварване ставам ленив. И това ужасно не ми харесва. От друга страна, винаги съм бил много деен и мързелът в по-ранната ми възраст се изразяваше в това да търся пътя, по който да постигна нещо с най-малко усилия.

Но това не е ли характеристика на интелигентния човек?

Да, смята се, че интелигентните хора са по-мързеливи, защото могат да си го позволят. Като член на МЕНСА съм много мързелив.

Мисля си, че заради тази „леност“ си жив, иначе моторът би прегрял.

Съгласен съм. Затова и напуснах „Сиела“, защото преживях два бърнаута. Организмът ми каза – не може повече така.

В какво се изразяваха?

Тотална неефективност. Спад на физическия, психическия тонус. Появиха ми се тежки заболявания, които се хронифицираха.

Как изплува?

Със спокойствие и почивка. Големият проблем беше, че за мен „Сиела“ беше станала част от личността ми, беше душата ми, времето ми, сърцето ми. Както казва Юрталана за земята си. Съжалявам, че го причинявах и на жена си. От натоварването се докарах до неефективност, която ме вкара в една много тежка спирала. Не харесвах нито резултатите, които постигах, нито начина, по който правех нещата, от което започна да ме боли ужасно много, защото не мога да дам толкова, колкото смятам, че трябва.

При първия бърнаут си взех неплатена отпуска и заминах за шест седмици при приятели в Белгия и Швейцария. Абсолютно дистанциран от всичко, без компютър, дори без жена ми. Тотално долче фар ниенте, четейки някакви книги за удоволствие. И се възстанових. Дадох си сметка, че трябва да намаля темпото, за което никога не се бях замислял, че е бързо. За мен беше нормално.

Върнах се и година, година и половина по-късно започнах да усещам, че отново влизам в спиралата. Забавих се с напускането на работата и когато си тръгнах, вече бях в тежка депресия. А и самото отделяне от издателството беше ужасяваща абстиненция. За мен това беше дрогата на живота. „Сиела“ ме направи всичко, което съм. Все едно си извадих сърцето. Няколко месеца бях суперзле. Не можех да си представя, че мога да работя другаде в книгоиздаването. Нямаше как да бъда конкурент на сърцето и живота си. Отидох в друг бранш, в софтуерна компания. Работих в една фирма, но не бях адекватен. Изкарах няколко месеца, после седнахме с шефовете и си казахме, че нещата явно не вървят. И се разделихме. Тогава ми се обади Веско Тодоров, директорът на „Сиела“, попита ме какво ще правя – защо не питаш някое издателство, всеки ще те вземе. А аз – не мога да си представя, че бих могъл да работя на друго място. Тогава той каза – глупости, недей така. Знаеше, че прерязах пъпната си връв със „Сиела“, за да оцелея, за да мога да отделя работата от живота си. И тогава – бях излязъл да си проветря главата – срещнах една литературната агентка, на която казах, че може би трябва да си търся работа из бранша. Ако чуе нещо… Литературните агенции в България са като пощенски кутии. Ако някой си търси редактор, преводач, казва там. Буквално два часа по-късно ми звънна Рони Вагенщайн от „Колибри“: „Нямаме свободен пост, обаче няма как ти да не работиш при нас“. Решихме да се занимавам с търговията, маркетинга. И „Колибри“ се превърна в семейството ми, онзи дом, топлото място, което ми даде възможност да си върна жизнената енергия. За година и половина се възстанових, станах отново аз. Това сигурно си пролича, защото в рамките на една седмица, през октомври 2014 г., дойдоха две предложения за друга работа. За съжаление, не можах да откажа и на двете.