Донорството е анонимно. Не можеш да видиш сълзите от щастие на една непозната майка. Но знаеш, че всяка сълза от щастие променя нашия свят, прави го по-добро място за живеене. Донорството е и единственият шанс на жени, болни от рак, да имат свое дете. Донорството е израз на вечната, неугасваща любов, на добрината, на човещината и протегната за помощ ръка. Екипът на списание EVA, ще подкрепим тази година Фондация „Майки за донорство“ с благотворителна кампания, наречена „За едно дете“.

Представяме ви историята на Деяна Михайлова:

Хората около мен често ми задават въпроса: как се реши да станеш донор на яйцеклетки? Как човек предприема такава стъпка?

Истината е, че нямам ясен спомен кога в главата ми се зароди идеята и желанието да дарявам частичка от себе си, независимо от начина и времето. Благотворителността, донорството е настройка на душата, мисля.

Бях на 13, когато баща ми почина от рак. Може би нещо в онези мигове на объркване и тъга, в миговете на безсилие и на неистово желание да му помогна и да заглуша болката му се роди онази състрадателност, от която тръгва желанието да направиш нещо за другите. Разбрах колко ценен е човешкият живот и колко важно е за страдащия да има протегната ръка, помощ, човещина, колко важно е да дариш нещо от сърцето си.

Току-що бях навършила 18, когато дарих кръв за първи път. Ясно си спомням и досега чувството и емоциите си тогава, помня как разпалено разпитвах сестрите какво се случва с дарената кръв и очите ми се пълнеха със сълзи от идеята, че тези малки банки с течност наистина могат да спасят човек – някой непознат, изпаднал в беда, които има семейство, който обича и бива обичан, също като мен.

Дарих кръв няколко пъти, преди в ума ми да се загнезди идеята за донорство на яйцеклетки. Живеех близо до клиника и всеки ден минавах покрай нея. Всеки ден на входа й четях разлепен върху прозорците текст, че предлагат опция за даряването на такива клетки. Един ден се реших да попитам, но бързо попариха ентусиазма ми, казаха, че трябва да имам едно родено дете.

И така годините си минаха, аз имах щастието да открия мъжа от мечтите си, с когото бързо започнахме да мислим и за семейство. Спомням си ясно колко наивни бяхме, как си мислехме, че бебетата стават както по филмите. Бързо бяхме направили планове за всичко, но ето че животът ни изненада. Нещата просто не се получаваха. Потърсихме помощ в репродуктивна клиника, където стана ясно, че проблем няма при нито един от двамата. Лекарите ни съветваха да не го мислим много, да продължаваме опитите, но само човек, мечтаещ за бебче с цялото си сърце, може да разбере ужаса ми всеки път, когато някой ми кажеше: „Не го мисли“. Е, мислех го, и то много!

Започнах ежемесечни прегледи, за да разбера дали имаше проблем с овулацията ми, пусках каквито се сетите изследвания за хормони, витамини и за каквото можех да прочета из известните форуми. Проблем не се откриваше, а времето минаваше. След повече от година моят гинеколог ми предложи нещо малко по-инвазивно – цветна снимка. Спомням си ужаса, който изпитах, бях чувала страшни неща за този вид процедури. Истината е, че в цветната снимка нямаше нищо страшно и бих я нарекла просто леко дискомфортна. Всичко свърши за по-малко от 15 минути, а диагнозата беше ясна – оказа се, че съм имала запушване на фалопиевите тръби, което бе коригирано. На излизане от клиниката изпитах невероятно облекчение, най-накрая беше ясна причината, която ни пречеше да осъществим дълго чакана мечта.

И така, само месец след тази процедура аз вече бях бременна. Всичко беше повече от идеално – изненадах съпруга си, като му съобщих за прекрасната новина на годишнината от сватбата ни. Разхождахме се в любимия ни парк, над нас летяха щъркели, а ние вече мислехме за имена. Чувствах се чудесно, животът беше вълшебен, но не за много дълго.

Месец по-късно на обичайния проследяващ преглед се установи, че сърцето на нашето бебче е спряло да бие. Диагноза: мисед в 9-ата гестационна седмица. Лекарят беше безкрайно мил и тактичен, обясни ми точно какво е станало, увери ме, че тези неща се случват, за съжаление, често, особено при първи бременности, и това не означава задължително проблем. Посъветва ме какви изследвания да си пусна и ме извика за спешен кюртаж рано сутринта на другия ден. Едва успявах да го слушам, едва успях да кажа нещо на мъжа ми, който чакаше пред кабинета. Плаках дълго в колата на път за вкъщи, плаках, като съобщих на роднините ни, плаках още много дълго и ми трябваше поне месец, за да изляза от тази дупка.

Минаха няколко месеца преди отново да се престраша, болката просто беше твърде силна. Имах и имам невероятния късмет мъжът до мен да ме подкрепя във всичко, да ме слуша благосклонно, дори когато му пълня главата с информация за тестове за овулация, лутеинизиращи хормони, фоликули и какво ли не. Започнахме отново опити, и след няколко месеца отново забременях, но отново за малко – разболях се ужасно, дни наред бях с висока температура. Този път нещата приключиха естествено и поне не изискваха лекарска намеса.

През това време в онлайн форум споделях опит, радости и болки с много момичета, които се бореха за същото – мечтаното бебче, и ме болеше да видя всъщност колко голям брой двойки имат репродуктивни проблеми. Този вид проблеми и до ден днешен, за съжаление, са от темите табу, за които хората не обичат да говорят. Много от тези момичета и досега са едни от най-близките и скъпи хора в живота ми. Боли ме от това, че много хора се срамуват и отказват да се изследват. А благодарение и на тези множество изследвания, включително и генетични, в които се доказа, че яйцеклетките ми са здрави и просто трябва да проявя търпение, най-накрая забременях отново, трети път за щастие. Навръх Коледа разбрах, че чакаме бебче. Въпреки болката и опита със съпруга ми не позволихме на миналото да ни направи страхливи. Радвахме се на всеки момент, на всеки преглед. И така, след девет прекрасни и вълшебни месеца се роди нашата дъщеричка.

Родих със секцио и ясно си спомням, че като ми я донесоха в реанимация и я прегърнах, си казах, че всяка жена трябва да може да изпита тази радост. Защото нищо, което се е случвало в живота ми, не можеше да се сравни с любовта и щастието, които едвам побирах в себе си. Малко след като спрях да кърмя, се разрових отново в темата за даряване на яйцеклетки – едно желание, което никога не беше загаснало в мен, а дори напротив, препятствията бяха разпалили още повече. Свързах се с Мариела и Виктория от фондация „Майки за донорството“, които отговориха на всички мои въпроси и бяха до мен през целия процес на дарителството, а и след това.

Пиех витамини, всяка сутрин си слагах сама инжекции и ходех на всеки преглед, който беше необходим за донорството, и всеки ден се будех с надеждата някоя двойка там някъде да изпита това чувство, което изпитах аз и което изпитвам всеки ден, като се радвам на дъщеричката ни.

Истината е, че двойките, които имат нужда от донор на яйцеклетки, често са минали през години опити, през голям брой неуспешни инвитро процедури и това за тях е последната опция. Разбира се, че ще искам да помогна, че ще искам да дам една толкова мъничка частица от себе си, която да бъде нечие чудо, да сбъдне нечия мечта.

Даряването на яйцеклетки за мен беше много специален момент. Трудно ми е да го опиша, защото подобно нещо може само да се усети. Бих го сравнила единствено с чудото на това да ти се роди дете. Донорството на репродуктивен материал остава за цял живот, не е нито нещо страшно, нито нещо сложно, а променя животи. С радост и нескрито нетърпение чакам момента отново да даря.