"Не можах да откъсна очи от теб“ – казва попзвездата Роби Уилямс на Иво Димчев след представянето му на кастингите в британското издание на X Factor през 2018 г. Уилямс, който тогава бе в журито заедно със съпругата си Айда Фийлд, Луи Томлинсън от групата One Direction и създателя на формата Саймън Коуел, уточнил, че има медицински проблем със задържане на вниманието и концентрацията. Не и с българския пърформанс артист обаче. Голяма част от шестхилядната публика го освирква и Иво не е изненадан – свикнал е да разделя публиката на върли фенове и върли врагове. Уилямс, Айда и Саймън Коуел обаче му дават зелена светлина да продължи в шоуто.

Не знам за Роби Уилямс, но и аз не мога да откъсна очи, или по-скоро... уши (въпреки че що за израз е този – „не мога да откъсна уши“) от Иво Димчев и най-вече от неговата хипнотична музика. Някои от парчетата му са наистина на световно ниво – чуйте например I-Cure или Holding. Или пък странната му трансмедитативна версия на „Хубава си моя горо“. Или пък „Корона, къш, къш“ – най-горещият хит на Иво, както би се изразил някой водещ на музикална класация, и най-изтрещялата му песен, както бих се изразила аз. Наперен и гаврещ се с всичко страшно микс от фолклорно заклинание, балкански ритъм, обаче не чалга, а ала No Smoking Orchestra на Кустурица и етнопънк или дявол знае какво... Ето малка част от текста:

„Ковиде, сине, уаханска майно льо.
Коронe, коронe, коронe, коронe.
Се некога ке умреме, но не искам да ти дреме.
Са ке се напиеме, с водка ке се миеме,
Сипи тая текила, на вируса у ....”

Упс, последната дума няма да я напиша за нищо на света.

Българската театрална сцена е консервативна и експерименти се правят много, много рядко. Иво Димчев е едно от малкото изключения, макар че той от години не е поставял спектакли тук, а изнася само концерти в своето пространство – галерия MOZEI. Кани и гости. Ако ви се прииска да се насладите на опера в изпълнение на... Сашка Васева или пък да послушате... Джорджано, там е мястото, хора, само там.

Иво е на 43, роден е в София, учил е театър в прословутата експериментална театрална школа на режисьора Николай Георгиев „4хС“, приет е на едно от първите места в НАТФИЗ в класа на проф. Крикор Азарян, откъдето си тръгва само 6 месеца по-късно, защото усеща, че това не е неговият път и че класиката изобщо не го интересува. Оттогава е сам воин, пътува и живее из цял свят, преподава в различни академии, редовен участник е на най-престижните световни фестивали по съвременна хореография. Може би си спомняте някоя от по-старите му роли на българска сцена – в „Хронология на сънуването“ на Галин Стоев в Народния театър и в „Психозис“ на Десислава Шпатова на сцената на „Сфумато“.

През 2008 г. е награден от френската критика за физическия спектакъл Lili Handle, а през 2016 г. получава награда „Икар“ за авторските си пърформанс спектакли „Опервил“ и „Фейсбук театър“. От няколко години Иво се занимава много активно и с музика – композира и изпълнява свои собствени парчета. Освен това е ангажиран с каузата за защита правата на ЛГБТ общността и на ХИВ позитивните. Самият той е ХИВ позитивен от 13 години и говори напълно открито за това.

Иво ни посреща в своя MOZEI – на ъгъла на „Раковски“ и „Хан Аспарух“. Мястото е нещо средно между малко заведение, ателие, галерия, студио, а вероятно често и дом за Иво. Тук са изложени фотографиите и картините му, тишъртите с различни принтове, част от които са окачени вместо завеси на една от витрините, бижутата, симпатичните плюшени играчки – обезглавено магаренце например (или пък беше зебра?), всякакви страшно-смешни, еротично-танатични предмети, които бихме нарекли с чисто сърце кич, ако не ни забавляваха истински. Освен това има и една бягаща пътека и голям хладилник, които Иво домъкнал от дома си, понеже там почти не се задържа, а тук хладилникът е необходим. Ето такова е мястото на срещата ни. А ето какъв е човекът.
Иво, в момента заради пандемията от коронавирус живеем сякаш в империя на истерията, като визирам не само България, но и целия свят. Страхуваш ли се?

Когато нещата не са в мой контрол, гледам да не реагирам. В последните дни има моменти, в които усещам подобие на страх, но рядко. Страхът е грозно чувство, презирам го. Трябва да бъде изкоренен и неутрализиран.

Ще ли проработи заклинанието на „Ковиде, уаханска майно льо“ коронавирусът да избяга? Как написа това парче?

Ами то вече събра десетки хиляди гледания в Ютюб, което значи, че хората му се кефят. Забавлявах се, докато го пиша. Започнах в колата, от скука, докато чаках за крушка за фар пред магазин за авточасти. Зациклих на първия куплет „Корона Къш, Къш, Къш….“. Като се прибрах, седнах на пианото и написах останалата част. Песента се появи като реакция и отдушник, тъй като бях на ръба на паниката. Въпреки ХИВ терапията аз не съм с висока имунна система по принцип, имам и история с двустранни пневмонии, и т.н., а освен това моите родители са възрастни и са с хронични заболявания. Просто в един момент изпитах остра нужда да се отнеса с насмешка, цинизъм, неуважение и хумор към създалата се ситуация. За да може да оцелее психиката ми. Вирусът се отнася крайно цинично към нас, към професиите ни, към родителите ни. И понеже знам колко наплашени са много хора, силно се надявах песента да ги развесели поне за малко.

Притеснява ли те наистина пандемията?

На моменти искам да оближа всички дръжки на врати по Раковска, да го изболедувам и да ми се махне от главата. Да превърнем парчето в глобален хит! Как биха звучали на английски първите строфи например? (Уважаеми читатели, преводът не е подходящ за лица под 14 години!)

Например…

COVID-19 on my dick is jumping
COVID-19 in my face is laughing
But I have no fear and I’m gonna beat this whore.

Благодаря, Иво! Мисля, че видяхме сметката на „този гад“, както е модерно да се казва днес, и можем да се върнем към сериозното. Откриването на това, което човек е, винаги е дълъг път, но все има нещо в началото, което отключва процеса, преобръща всичко. Кое беше това събитие в твоя случай?

Няма как да е едно събитие. Откриваме се и се блъскаме в себе си ежедневно, циклим в едни и същи грешки стотици пъти, виждам го по себе си и по хората около мен. Когато затънем до уши в калта, осъзнаваме, че е вече прекалено късно и се налага да сменим стратегията, за да оцелеем. Учим се истински само когато сме в „начупено“ състояние. Като децата.

„Той живее в Лондон“, прочетох за теб. Знам, че пътуваш и изнасяш спектаклите си из цял свят. Има ли място, което наричаш свой дом?

През последните 10 години живях къде ли не – Лондон, Виена, Брюксел, Амстердам, Ню Йорк, Лос Анджелис. Истински мой дом обаче си остава София. Нито един от изброените градове не разполага с Витоша на 10 минути с кола от центъра си, така че няма шанс да се превърне в мой фаворит. Витошките пътеки и гори са моите бели дробове, те са чудесен психоаналитик и добър слушател.