Ледоразбивачът тресе като джип на офроуд, докато пори триметровия лед по пътя. Преживяват шестобален щорм, при който вълните прехвърлят огромния кораб. Стигат до Земята на Франц Йосиф с парадоксално нацъфтелите й люляци, спускат с кран Дмитрий върху надуваема лодка, за да стигне до брега. Качват количката му върху две шейни, с които плъзгането върху снега е леко до самия полюс. Виждат бели мечки, моржове, китове. Виждат ледници, които раждат айсберги.

Дмитрий е вторият човек в света, който стига до Северния полюс в инвалидна количка. Първият е Дейвид Шанън, канадец, когото спускат от вертолет на полюса по случай 100-годишнината от покоряването му от Робърт Пири. Шанън става герой на Канада, а десет години след него Дмитрий развява българското знаме на 90 градуса северна ширина. Август е и температурата на въздуха е 0 градуса (Северният полюс е доста по-топъл от южния си антипод, където температурата през нито един ден от годината не надвишава минус 13,6 градуса).

Наскоро Дмитрий слезе от палубата на друг, още по-голям кораб, 146000-тонен круизър, с който обикаля Карибите. На палубата му няма усещане, че е различен, сред пасажерите са още 100 души с колички и всички пространства са достъпни за тях. Подобно е положението в Америка. Там ще ти затворят бизнеса, ако няма рампа, защото се смята, че нарушаваш човешката свобода, нещо, което е право единствено на полицията. В Америка, ако избереш да си дебел, се качваш на скутер и всичко ти е достъпно, усмихва се Дмитрий.

В нито един момент не го виждам ядосан. Нито когато обяснява, че в софийското метро между влака и перона има педя разстояние, почти непреодолима за сам човек в количка. Нито че шофьорите на автобусите не са обучени и отказват да помагат за качване и слизане, дори да има платформи. В Петербург, ако платформата не се спуска автоматично, шофьорът слиза, спуска я, качва количката. А в София могат да ви кажат – нямам време да се разправям, гоня график. Бях в Коста Рика, знаем я покрай бананите, но там са пригодили дори джунглата за посещение на хора като мен, казва Дмитрий. Видял ленивци, петна на ягуари просветвали между листата. В Европа не е бил само в три страни, по света е ходил къде ли не. Гледал е „Казабланка“ в Казабланка, в Щатите се е снимал пред Голдън Гейт и на Кейп Канаверал, в Сочи е карал по писта за Формула 1.

Разбира се, че Петербург му е любим, нищо че през зимата денят трае четири часа, а вятърът е такъв, че няма значение с какво си облечен – замръзваш веднага. Продължава да разглежда Ермитажа. Изчислено е, че ако се задържаш по 30 секунди пред всеки експонат там, за да разгледаш всичко, ще ти трябват 8 часа всеки ден в продължение на 3 седмици. Другата голяма любов е балетът. Като малък родителите на Митя го водели на опера, петчасови представления. И когато го завели на балет, който продължил само три часа, той си казал – това е за мен.

Луд е по балета, може да ви каже кога, къде, кой. Гледал е в Мариинския театър Кимин Ким, премиерсолиста, който наскоро гостува в София и взе дъха на публиката с феноменалните си антигравитационни скокове. Билетите за представления с негово участие се разпродават месеци напред, казва Дмитрий. И досега го изумява колко тежък труд се крие зад тази невероятна красота и грация. В Петербург по Ballerina Project е снимал българката Александра Борисова, която учи балет във Санктпетербургския университет по култура и изкуство.

Дмитрий е доста добър в програмирането. Толкова добър, че има шампионска титла, нещо като „Оскар“. Може да го видите някой ден с количката да се разхожда из „Изток“. По Витошка. Или някъде по света. На полюса, в джунглата, там където силата на духа е в сила.