Да се слееш с маската си

Албумът, който Ник Кейв и the Bad Seeds издават след раздялата на музиканта с Пи Джей Харви през 1997 г., e The Boatman’s Call, в който има няколко песни, посветени на Поли Джийн. Най-известната от тях – Into My Arms – неведнъж е класирана сред най-романтичните любовни рокбалади изобщо, а целият албум е един от най-успешните на Кейв (от общо 17) за цялата му досегашна кариера. И един от най-тъжните. „Моите песни са тъжни, но все пак аз съм част от „бизнеса с радостта“ и никога не забравям това“ – казва Кейв.

През 1998 г. на събитие в лондонския музей Victoria&Albert Ник Кейв вижда една великолепна, много по-разумна, по-опитомена, по-хармонична и по-блестяща версия на неговата Поли Джийн – Сузи Бик. Тя е с девет години по-млада от Кейв, бивш модел на Вивиан Уестууд, тъмнокоса като Поли, с бяла кожа като Поли, със същата страст към модата, но с далеч по-класически елегантен вкус. По думите му – а Ник Кейв със сигурност умее да борави с думите – още в първия момент, когато видял Сузи, всичките еротични видения, които съхранявал в паметта си още от детството си – от момичетата по бански около басейна в родното му градче в Австралия до Анита Екберг и Бо Дерек – се слели в нейното същество и така той срещнал любовта на живота си. Женят се още на следващата година, а след още година Сузи ражда близнаците Артър и Ърл. Обаче за всички фенове на несъстоялата се двойка Ник–Пи Джей Сузи винаги ще си остане съвършеното копие на богинята с разбито сърце, на „счупения“ оригинал Поли Джийн Харви.

След горчивия си опит с Кейв самата Поли, която навърши 50, никога повече не допуска нито един журналист да пристъпи прага на личния й живот. Много рядко дава интервюта и сухо, но категорично отказва да коментира каквото и да било освен професионалните си изяви и позициите си по различни обществени и политически проблеми. Вече повече от четвърт век пази като цербер собствените си покои и никой не знае какво се случва зад кулисите на живота й. Мъдрост или просто „никой не може да сяда на стола на Ник“?

През 2015 г. семейство Кейв преживява смазваща трагедия – 15-годишният им син Артър пада от скала в Брайтън и загива на място, а по-късно в кръвта му е установено наличие на LSD. За да успее да приеме загубата и да премине през скръбта, Ник започва да практикува трансцендентална медитация и така се спасява. Продължава да работи всеки ден и по много. Смята самодоволството за най-страшната болест и най-прекия път към старостта и прави всичко възможно, за да не се „разболее“ от нея. Не обича думата „вдъхновение“. Просто всеки ден отива в офиса си и работи, независимо дали му харесва или не. „Вдъхновението е за онези, които само дрънкат“ – казва той.

След смъртта на Артър Кейв признава, че вече не се страхува от абсолютно нищо: „Чувствам се изключително защитен от факта, че най-лошото, което може да се случи на някого, вече ми се случи“. Ник дори не се пази от въпроси по темата. Говори за семейната трагедия, без да си поставя прегради. Вече няма проблем с нищо – нито с дрогата и алкохола, нито с жените, нито с амбицията, със славата, с успеха, с парите. „От една страна, такъв живот не си струва да се живее, но от друга, сякаш никога не е било по-добре“ – осмелява се да твърди той. Отдавна е приел и така старателно и методично изграждания с годините свой образ, своята маска. Не се опитва да бяга от нея, напротив. „В един момент се сливаш с маската си завинаги – тя става теб, ти ставаш нея. И само смъртта може да ви раздели“ – казва той.