Григор Паликаров е неочаквано едър мъж, по енергичната му походка се познава, че е свикнал да дирижира положението. Не изглежда крайно отстъпчив. Познавам го като име от времето, когато беше два мандата шеф на българския клон на МЕНСА. Оттегля се от организацията на най-интелигентните заради неразбирателството, което цари в нея през последните години. Айкюто му е 168. В музиката навлиза като пианист, но дирижирането го печели за цял живот. Още преди да завърши Музикалната академия в София, получава назначение като диригент на симфоничен оркестър. Остава в България, но и досега се пита – не сбърках ли. Последните 25 години, колкото е диригентската му кариера, не са лесни. И все пак всеки ден има възможност да застава зад пулта, което е най-важното - със слушане на записи вкъщи диригент не се става. Многобройните му награди показват, че е на прав път, последната, от тази година, е на името на големия диригент Емил Чакъров. Три пъти е печелил едно от най-престижните музикални отличия в България „Кристална лира“, както и наградата „Златно перо“. През 1998 г. става най-младият диригент в Софийската опера, постоянен диригент е на оркестъра на Класик ФМ Радио, доцент по оперно-симфонично дирижиране в Музикалната академия.

Григор Паликаров ще дирижира през ноември „Концерт на осем рояла“ в Пловдив, София, Велико Търново и Варна. Шестнайсет пианисти от осем държави: Германия, Италия, Русия, Канада, Корея, Япония, Словакия, България и Филипините, ще изпълнят композиции на Карл Орф, Джоакино Росини, Карл Черни, Рихард Вагнер, Джордж Гершуин и други.

Осем рояла на сцена ще бъдат атрактивна гледка, но каква е идеята зад това?

Идеята е на Томислав Байнов, български пианист, който от 30 години живее в Германия. Роялът е многогласен инструмент. Един може да е равностоен на цял оркестър, но осем рояла с шестнайсет изпълнители и трийсет и две ръце ще е наистина интересно събитие и извън визуалната наслада. Роялите ще пристигнат специално от Австрия. Нашият “Концерт на 8 рояла” е едно от заключителните събития в програмата на „Пловдив 2019“. Четирите града за концертите не са избрани случайно.  Това са финалистите за културна столица, всеки от които беше достоен да вземе домакинството. Ще определя концертите като интересно музикално удоволствие. В България през последните години с цел да се продава по-добре всяко събитие се обявява за изключително, единствено по рода си, световен феномен, нечувано, невиждано. Аз съм много против тези заглавия, често пъти те не почиват на реални факти.

Това като че ли е световен тренд в опит да се стигне до по-масовата публика. Тук бяха Лошото момче на органа, Скандалния цигулар и т.н. Как бихте коментирали вашия колега Андре Рийо например?

Андре Рийо много добре си е намерил нишата. Независимо дали го определяме като сериозна музика или на границата с леките жанрове, това, което прави, го прави професионално. Пълни всички зали. Един Ричард Клайдерман е прекрасен професионалист, много добър пианист. Слушал съм го от една ръка разстояние, след един от концертите му имаше кратък прием в пианобар и той свири на рояла. Пътят, който е избрал към публиката, е негово лично решение, но от пазарна гледна точка и при него, както и при Рийо, работи прекрасно, нали? Наскоро четох изследване, че 3% от хората в България слушат класическа музика. И, ако благодарение на Андре Рийо, се чуе музика от Щраус, макар и в леко попвариант, това все пак е добре. За мен пътят трябва да е малко по-различен. На децата трябва от малки да се показва красотата на класическата музика, когото успее да трогне, добре. Все пак бихме могли да мръднем нагоре от тези 3%.

Какви са процентите в световен мащаб, не вярвам, че са много по-различни.

Със сигурност не са, публиката и в света се променя. Оста на почитателите на класическата музика се измества към Азия. Там в момента обичат много повече европейската класическа музика и желаят да се занимават с нея, отколкото в Европа. Имат изключителни инструменталисти, в техническо отношение почти всеки от тях е перфектен. Въпросът е доколко могат да се потопят в тази музика.

Работили ли сте с музиканти от Азия?

Имал съм щастието да дирижирам оркестър в Китай. Много добре се получаваха нещата. Когато правех забележка, се случваше това, което исках, но имах усещане, че нещо не е съвсем ясно. Накрая попитах концертмайсторката от 65-70 души оркестър колко говорят английски, тя ми каза – 6-7. Ето това е силата на музиката. Разбираха какво искам от тях, без да знаят езика.

Какво е заплащането на музикантите по света?

По-достойно отколкото в България, но вече никъде не е високо.

Диригентското изкуство е трудно за обясняване.

Нека да сме наясно, че всички тези големи оркестри, включително и немалка част от оркестрите в България, могат чудесно да се справят, дори ако човекът пред тях не е докрай адекватен. Днешните музиканти са доста добре научени, познават много добре репертоара и могат да свирят сами, без да имат нужда от човек, който ръкомаха отпред. Нека да си представим, че партитурата е вид състезателна писта. Някои партитури са много лесни, като прав участък на изключително добре построена магистрала. Ако ти имаш добър оркестър, все едно караш хубава кола, която е минавала по този път и има собствен интелект. Сядаш в нея, пускаш круизконтрола и дори нямаш нужда да държиш волана, защото пътят е прав. Но има партитури като тесен планински път с много дупки и много завои. Там трябва да държиш колата здраво и да си я настроил така, че да се подчинява. Като завъртиш волана, със сигурност да завива. Работата на диригента по време на репетициите е да си настрои, образно казано, колата така, че да измине пътя на партитурата по най-добрия възможен начин.