Изглежда, че Иво Иванов е наивен като дете, което майка му оставя сутринта в детската и за да не плаче, му казва – сега се връщам. Той използва повече удивителни, отколкото е препоръчително за възрастен човек, но все пак стотици възрастни хора му се връзват. Иначе няма как книгата му „Кривата на щастието“ да претърпи двайсет издания. Нотите му са винаги в горната част на петолинието, но никога фалшиви.

Иво Иванов живее в Щатите, пише на спортни теми, но има предвид живота ни, вярвайки в някаква изначална наша доброта. Нали ви казваме – наивен човек. Той дори обича България. Може би защото живее навън. А може би – колко еретична мисъл, защото си заслужава.

В новото издание „52 цитата“ са събрани знакови откъси от „Кривата на щастието“ и „Отвъд играта“, отново от издателство „Вакон“. Ето част от тях.

Толкова е примамливо да раздаваме критика във всички посоки с интернетна нетърпимост. Толкова е лесно да редактираме решенията на другите от хладния пиедестал на своите монитори. Толкова е удобно и необмислено да повярваме, че хората са просто черни или бели. Никой не е  просто черен или бял. Самият живот не е черно-бял. Животът, този стар негодник, е направен от безброй многоцветни кръпки. Понякога не е особено симетричен. Понякога няма да ви е по мярка. Може и ръкавите да бъдат твърде дълги, и цветовете, разбира се, да не съвпадат. Но ех, ако успеете да втъчете по малко обич във всеки шев, ще бъде хубав, топъл, стойностен живот.
------------------------------------------------------

Тази история някой ден ще ви потрябва, без да е нужно да ходите на олимпиада. Може да е в момента, в който сте се изправили с прашка срещу Голиaт, или сте загубили работата си, или някой е разбил сърцето ви, или се чувствате предадени, ограбени, наранени и изоставени. Или може би някои от вас дори ще са изпаднали в моята ситуация и най-скъпият ви човек ще лежи в далечна болница, на 9000 километра разстояние, в очакване на голямата операция. Няма нищо, което да искам повече на този  свят, от това да бъда до този човек точно сега, да хвана ръката му и да му  вдъхна поне толкова сили, колкото дясната ръка на Рулон Гарднър вдъхва на лявата на тази черно-бяла снимка. Но аз съм тук, толкова далече, и понеже не знаех какво да направя, написах ето тази статия. С нея искам просто да кажа: „Мамо, не се предавай! Ние, хората, разполагаме със сили, които не разбираме. Сили на върха на пръстите, които са способни да  опитомят всяка стихия. Тази история е за теб. Пращам ти ръката си и цялата могъща положителна енергия на този свят, с която разполагат синовете. Всичко ще бъде наред, защото знам колко си силна. Вярвай в себе си, вярвай в лекарите и вярвай в хората, които вярват в теб. Разстоянието е без значение – човек е там, където е сърцето му, така че ще бъда с теб всяка секунда и по личния съвет на Рулон няма да пусна ръката  ти, докато съперникът не наведе победен глава, без да е отбелязал нито точка.
---------------------------

Ах, ти, хубавице, кога ще спреш да ме изкушаваш от толкова далеч, да ме прелъстяваш и викаш у дома нежно и настойчиво? Чертите ти ме гледат отвсякъде – от спомените, от старите снимки, дори от някакво потайно място в бъдещето. Знам, че не само аз мисля така. Познавам хиляди твои обожатели тук и знам, че макар и далеч, всички сме луди по теб, обичаме те и повечето от нас нямат никакво намерение да те забравят. Истината е, че никога не сме си тръгвали и животът ни е едно голямо, продължително завръщане. До скоро виждане, Българийо!