Сигурно сте чували прочутия цитат на Джордж Мелъри. Когато бил запитан от журналист на „Ню Йорк Таймс“ защо всъщност иска да изкачи Еверест, той отговорил простичко само с три думи, които днес са станали легендарни: „Защото го има!“

Какво ли е имал предвид лаконичният британец? Органичният живот е невъзможен на места като Еверест. Всъщност ние започваме да умираме много бързо на височина от над осем хиляди метра. Тя е позната като „Зоната на смъртта“. Ниското атмосферно налягане лишава белите дробове и мозъка от кислород. Тъканите ни буквално започват да се разпадат. Течност изтича от разрушените кръвоносни съдове и наводнява алвеолите. Дишането се превръща в агония. Но белодробният оток е само началото. Въздухът е толкова разреден, че липсата на кислород предизвиква натрупване на течност и в мозъка, предизвиквайки жестоко налягане в черепната кутия. Катерачите изпитват ужасяващо главоболие, изтощение и халюцинации, последвани от кома и смърт.

Мелъри изчезва в обятията на Еверест по време на четвъртата си, обречена експедиция през 1924 г. Замръзналото му тяло бе открито през 1999 г. – цели седемдесет и пет години след неговата смърт.

И въпреки това, ако беше жив днес, сигурно пак щеше да се отправи към върха... защото го има.

Планината е безпристрастен рефер на нашите най-дръзки решения. Тя не търгува, не прави сделки и големият алпинист знае дълбоко в себе си, че цената на риска винаги ще бъде точно толкова голяма, колкото струва животът му. Човек е устроен така, че да се стреми към върховете... и към прозренията, открити по пътя, водещ до тях. Върховете са красива мечта, старинен блян и осмислящо предизвикателство – единствена по рода си възможност да се изкачиш много високо в себе си. Ако ги нямаше хората, които се стремят към най-опасните маршрути, едва ли щяхме да постигнем каквото и да е като цивилизация.

А самото катерене... неговият процес е толкова освободен от условности, егоизъм и предразсъдъци! Той е и медитация, и колективно усилие, и импровизация, и подготовка, и безмълвен синхрон, и разговор с природата, и приятелство, и блажена самота, и отговорност, и всепоглъщаща свобода. В най-чистия си вид катеренето е... джаз.

Опитните планинари често говорят за особено състояние по време на качване, което не могат да опишат с думи... нещо, което пристига от само себе си – момент на абсолютна концентрация и освобождаване. Усещане за хармонично съществуване отвъд черупката на тялото – някаква древна транскомуникация между планината и човека.

Преди време прочетох нашумелия дневник – пътепис, на легендарния скален катерач Крис Шарма, който се опитва да опише това усещане по следния начин:

„Причината да започна да се катеря, беше да се освободя от себе си. От егото си… Да спра да повтарям: Аз! Аз! Аз! Водата е толкова могъща. Иска ми се да се науча да се движа по скалата като вода. Колкото повече се стичам по планината, толкова повече ще я разбирам и толкова по-малко разстояние ще има между мен и нея. Ако това стане, катеренето нагоре ще бъде съвсем естествено, като преливаща река, която помита моста, без дори да му обърне внимание... Толкова е хубаво да си фокусиран, когато изкачваш труден маршрут. Тези моменти са толкова непокварени; няма разделение между нещата и няма нищо, за което да мислиш или да разбираш, защото всичко просто присъства. Сегашното. Настоящето. Моментът. Всичко! Това да нямам умисли или очаквания, ми дава много простор на действие и ми отваря възможността да попадна вътре в момента, да катеря това, което ме вика, и просто да... тека.

Когато съм в това състояние, всичко идва от само себе си. Всяко мое движение прелива в следващото и накрая, когато пристигна на върха, сякаш се събуждам от сън… Катеренето е просто съществуване, начин да минаваш през времето, еволюция и растеж от един момент към следващия... Това е всичко.“

Какво е имал предвид Мелъри ли? Никога няма да узнаем със сигурност, но може би е искал да намекне, че човек трябва да стъпи на Еверест не просто защото го има, а защото изкачването му е условието, което сме си поставили, за да ни има нас самите. И ако надникнем внимателно зад думите му сигурно ще разберем, че трябва да се изкачваме в този живот дори когато планините ги няма, защото има нещо, което ни убива далеч по-мъчително от височинната болест и истинската зона на смъртта е животът без върхове.

Иво Иванов пише този текст преди две години за приятеля си - алпиниста Иван Кожухаров. Казва се "Ако трябва да питаш" и е публикуван в книгата "Преодоляване".