България на три езера

Завоите в планината уморяват шофьорите, въпреки че пътят е перфектен и създаден като че ли за кабрио, зеленото е във всичките си нюанси, а гледката при спускането към Малкото Преспанско езеро е като кадър от „Изгубеният свят“. По-отблизо летящите в небето динозаври се оказват пеликани.

Адриана Попова 16 September 2019

Костурското езеро

Снимка: Адриана Попова

Районите на Костурското, Преспанското и Охридското езеро и до днес пазят българската топонимия, но дори без патриотични подбуди си струва да бъдат видени. Красотата винаги е добра причина. Подучени от семейния пътеводител „Стигнахме ли вече“ на Елисавета Белобрадова и Красимира Хаджииванова, настроихме джипиесите към една по-малко позната и доста планинска част на Гърция, като пресякохме за кратко и границата с Албания.

Костурското езеро

Посреща ни със зелени склонове, потъващи плавно в детски сините му води, и с живописно разположени по брега къщи. Изненадва ни с големината си, с пеликаните, които дремят на лодка близо до брега, с ятото гъски, които видяхме да пресичат на пешеходна пътека в редици по две, с красивите си дворове и несметното количество църкви и параклиси от поствизантийската епоха, някои и по-стари, от 10. век. Вдясно на входа на църквата „Свети Архангели Митрополитски“ от двете страни на Архангел Михаил са изрисувани българският цар Михаил II Асен и майка му Ирина Комнина. Векове наред Костур или днешна Кастория е бил заобиколен плътно от българско население, дори се предполага, че родът на Иван Вазов тръгва оттук. В 864 г. градът влиза в границите на Първото българско царство и остава в него до идването на Василий Втори Българоубиец.

В ранното лято Костур е необезпокоен от туристи, в старинната му част срещаме повече котки, отколкото хора, но така е през деня, вечер хората взимат своето и пълнят малките таверни на езерния бряг. Пие се ципуро, без анасона си прилича на хубавите ни гроздови ракии. При разходка из центъра тавите с баклави привличат неудържимо и калоричният грях е сторен. По предългата променада, обикаляща езерото, се тича, кара колело и се разхождат кучета. На подстъпите към града е пълно с кожарски фабрики и прилежащите им магазини, кожарството тук е традиция, новото време си личи в надписите на руски „меха“.  

Преспанското езеро

Всъщност са две – Голямо и Малко, разделени от къс провлак, водите им след това отиват под планината Галичица и захранват Охридското езеро. Определено са перлата на пътешествието ни. Българската топонимия в района е надлежно заменена от гръцка, но името на езерото е запазено, макар и леко преиначено – Преспес.

Завоите в планината уморяват шофьорите, въпреки че пътят е перфектен и създаден като че ли за кабрио, зеленото е във всичките си нюанси, а гледката при спускането към Малкото езеро е като кадър от „Изгубеният свят“. По-отблизо летящите в небето динозаври се оказват пеликани, десетки пеликани, които се приводняват сред тръстиките. По красив понтонен мост стигаме до езерния остров Свети Ахил с миниатюрно селце, което сега е сведено до хотел и ресторант. По козите пътеки стигаме до живописните руини на Голямата базилика „Св. Ахил“, построена още при цар Борис Първи, в която е погребан цар Самуил. Доказва го през 1965 г. гръцки археолог, който открива скелет на мъж с травми, които съответстват на живота на Самуил, и в златотъкана царска одежда, по-скоро в останките от нея.

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР