На какво искахте да го научите?

На преданост към близките, това е много важно, въпреки че живеем във времена на глобализация, когато целият свят изглежда свързан. Много е важно да помниш къде си роден, които са твоите баби и прабаби, каква е била съдбата им, защото без това се лишаваш от частица от душата си.

В книгите ви като че ли накрая доброто винаги взима превес, независимо от тежките събития, които описвате. Любимият ви поет Бродски пише, че нашата цивилизация ни залага психологически капан. От малки ни учат, че доброто винаги побеждава и злият вълк никога не идва, но Бродски казва – майките трябва да учат децата си, че в половината случаи лошият вълк чука на вратата и изглежда напълно приятно. Вие подготвихте ли сина си за среща с вълка?

Не мога да споря с Бродски. Времената са такива, че децата, струва ми се, се раждат възрастни, много знаят и разбират. Естествено, че се опитвах да предпазя сина си, да му обяснявам всичко. И сега живея спокойно, защото този стожер, който имам от моите близки, го предадох и на него.

Семейството е в центъра на книгите ви. Но днес семейните връзки се преосмислят. В България много хора не се женят, съжителстват без семейство в традиционния смисъл.

Аз съм израснала в традиционно семейство, но времената наистина се менят. Самата аз не съм се омъжвала, не защото не уважавам институцията на брака или се отнасям лошо към идеята за семейство... С мъжа ми живяхме 25 години заедно. Но когато можеш да минимизираш посещенията в държавните институци, е по-добре да го направиш.

Напуснали сте Армения на 23, преселили сте се в Москва. Как се прави такова голямо преместване, какво взима човек със себе си?

Всеки арменец пренася в главата си Арарат и прави всичко, за да се връща по-често в родината си. Аз се връщам три, четири, пет пъти годишно. Когато ме питат къде е родината ми, казвам – в Берд.

Но какво конкретно взехте със себе си, като вещи?

Семейни фотографии, книги, те бяха най-ценното за мен тогава. Също и един инструмент, с който прабаба ми е тъкала килими. Направил го е за нея моят прадядо, той е бил ковач.

С „Манюня“ прославихте Берд, там не са ли ви вдигнали паметник?

Не (смее се). Аз самата не бих позволила, а и земляците ми в Берд са много особени, следят изкъсо да не се възгордеeш. Това е удивително, аз съм възрастен човек, на 48 години, но когато се връщам у дома, някоя баба или дядо могат да ме спрат на улицата и строго да ме попитат – Нарине, как се държиш в Москва, да не ни срамиш, да не се държиш невъзпитано. И аз моментално се превръщам в петгодишно момиченце, което отговаря – не, не ви позоря, държа се възпитано.

Наистина ли почитатели на книгите ви пътуват до Берд?

Там е вкусно и хората са забавни, но аз самата не го препоръчвам за пътуване. Районът е крайграничен, стреля се, но хората въпреки това пристигат. Когато настъпи мир, ще може да се ходи спокойно.

Някой обиди ли се, че е бил описан в книгите ви?

Не, слава Богу, чукам на дърво, да не е уроки. Никой не е показал обида, може би защото чувството за хумор е много характерно за моя народ и всеки се отнася към написаното с усмивка и разбиране. Знаете ли, никой от нас не очакваше, че «Манюня» ще стане толкова популярна. Ако знаех, че ще я четат толкова, щях да сменя имената на действащите лица, може би щях да измисля друго име за града - като Маран (несъществуващо градче, в което се развива действието в «Три ябълки паднаха от небето»), но стана това, което стана, и героите на книгата се оказаха неподготвени. Добре, Манка, Манюня, живее в чужбина, сестра ми Каринка живее в Щатите, за тях е по-лесно, но другите ми две сестри са в Ереван и са под прицела на вниманието. В Берд идват туристи, мама и татко са под натиск, а те са вече възрастни хора и им е трудно да живеят с това. Опитваме се да се разграничим от образите в книгата. Веднъж едно момиченце много се разстрои от срещата с мен, защото видя някаква леличка, а си е мислела, че ще срещне десетгодишната Нарине.

Казвали сте, че огромна част от любовта, емоциите на писателя отиват в книгите му. Как го понасят близките ви?

Разбрах го някъде на петата година, след като започнах да пиша. Усетих, че не ми стигат емоции, дори нямах сили да прегърна сина си, когато се връщаше от училище. Вгледах се в себе си и установих, че влагам всичко в текста. Мисля, че заради това сред творците има много самотни хора. Трябва да умееш да разпределяш времето си. Сега пак пиша, но вечер съм готова да говоря с близките си, да ги прегръщам и целувам.

Значи мъжът ви и синът ви не ревнуват от книгите.

Не, моля ви, каква ти ревност, всичките ми близки се гордеят с мен. Провървяло ми е с тях. Без подкрепата им нищо нямаше да се получи. А с мъжа ми се разделихме преди 3 години, но си останахме много близки, той ми е като братовчед. Наскоро навърши 55, пътува, за да дойде при нас, празнувахме. Той също е емигрант, наполовина арменец, и двамата сме пришълци в Москва, и на двамата ни беше трудно. По образование е инженер, но не работи по професията си, както и аз. Аз съм преподавателка по руски език и литература. Плувахме, както можехме. Сега работи в голяма логистична компания, всичко му е наред. Боже мой, всеки път когато казвам, че при някого всичко е наред, се боя да не го урочасам.

Книгите ви изобилстват от вкусове и аромати, правят се торти, затваря се пъстра зимнина. Обичате ли да готвите?

Разбира се, мога да готвя, но с възрастта се уморяваш. В един момент си казваш – Боже мой, как ми е омръзнало всичко това. Но, разбира се, готвя и арменска, и руска кухня, а и по рецепти от кулинарните предавания.

Има много вицове с арменци. Спомням си един. По Сталинско време арменско семейство от България решава да се върне в родината. Знаели са, че има цензура, и се разбират да пратят на близките си у нас снимка. Ако всичко е наред, семейството ще се снима право. Ако нещата не са добри – ще са седнали. Роднините получават снимка, на която цялото семейство е легнало.

Ние се смеем, но е било голяма катастрофа. Това се случва веднага след Втората световна война. Първата вълна репатрианти е през четиресет и пета, връщането им е спонсорирано от съветската държава. Сталин наистина планира да вземе два турски вилаета и да ги засели с върналите се арменци. За съжаление, нищо такова не се случва. Не намират домовете си, а попадат в коренно различна страна и стават заложници на режима. Спомням си ги, те се отличаваха от местното население и бяха много нещастни.

В романите ви отношенията между половете са предимно патриархални, а сега времената налагат различна регулация. Как се отнасяте към това?

Да, времената се менят, това е някакъв етап в антропогенезата. Защо се страхуваме и не приемаме новите идеи? Все едно да се страхуваме, че дървото расте и се появява ново клонче. А после виждаме, че е израснала красива корона. Отнасям се спокойно към промените.