Варна ни дава най-доброто, на което е способна – слънце, море като небе, страхотни малки ресторанти и галерии, лениви котки и един впечатляващ мъж с очи като оръжие за масово поразяване, с пронизителен смях и с талант да печели публиката. Животът му прилича на полет високо над скуката, а ние помолихме да ни разведе из него. Стоян Радев

Актьорът Стоян Радев е силно очарователен и енергичен мъж. С него бързо влизаме през служебния вход на Варненския театър, в който той играе и режисира, после асансьор, стълби, по-малки стълби, по-точно железни пречки, по които стигаме до прозорец, от който може да се излезе на покрива на сградата. Гларусите, които гнездят тук, за малко не осуетяват намеренията ни да погледнем на света буквално от висотата на театъра. Точно са излюпили малките си и са готови да нападнат всеки, който навлезе в територията им. Варненци добре познават нрава им, не са впечатлени, а просто предпазливи, но на мен пикиращите птици ми напомнят Хичкок. От покрива се вижда нацъфтяло в лилаво дърво, може би глициния, и оредялата и изпотъпкана трева на градинката край театъра. Морето не се вижда, колкото и да протягаме софийските си вратове.

След снимки на покрива се устремяваме към главната сцена, по която е разхвърлян реквизит за „Двубой“ – стар грамофон с фуния, ретро столове, малко по-встрани върху масичка има ветрило и мастилница с паче перо. В „Двубой“ Стоян Радев само режисира, не играе. Това е принцип, който е спазил и в „Сън“ – семейна фентъзи пиеса от младата авторка Магда Борисова, на която някои възрастни плачат, докато децата им се забавляват. Това е Кабинетът на д-р Сън, обяснява Стоян Радев, докато вдига с чига един декор от сцената. Той е бил и сценичен работник, затова познава прекрасно машинариите в театъра.

Забелязвам колко дълго може да задържа погледа си, без да мигне. Много дълго. Мнооого дълго. Предполагам, че би могъл да хипнотизира една-две кобри, преди да мигне, но насреща му сега съм аз. Хей, това не се издържа. Отклонявам поглед.

Не знам в колко пиеси играя и колко режисирам, наистина, изчисленията не са ми силна страна, казва Стоян Радев. Сега се устремяваме към Филиала – сграда в съседство до основната, в която също се играе. Веднага слизаме в някакво мазе и се озоваваме под механизъм за въртяща се сцена, който изглежда като да е направен малко след като Мелпомена измислила театъра. Не се заседяваме и там. След няколко часа домакинът ни трябва да е отново в театъра за репетиция на „Двубой“. Разбираме, че заради нас се е отказал от следобедния си сън. „Сутрин се събуждам рано от само себе си. Вечер съм до късно и затова спя следобед.“

Когато не играе и не спи, Стоян Радев очевидно тича. Явно така поддържа форма, защото признава, че тренира в зала само когато се налага.

Междувременно сме дотичали до Римските терми, където ще се играе „Двубой“, като пътьом сме минали през „Таверната на Костаки“, едно от местата, където ходят варненските актьори след представление. Костаки е кореняк варненец, също като Стоян Радев, от местните гърци е, музикант по образование, корабоводител по друго образование. Имал е яхта и е преживял най-щастливия си миг с нея – продал я е. Таверната му е неформален щаб на театралния фестивал „Варненско лято“. Стоян е лесен клиент. „Питам някого – ти какво си поръча – и си поръчвам от същото. Не обичам да чета менюта.“ В поръчката му обикновено има салата и троянска. Не разбрах малка ли.

На Римските терми по това време няма хора, има гларуси и котки. Театърът редовно изнася представления тук, преди актьорите можеха да се катерят по стените, сега е забранено, казва Стоян. Зад гърба му една котка прави забраненото, под предлог че не може да прочете табелата. От връхчето на цигарата на Стоян се отронва малко пепел. Той пуши доста, пуши, докато пребягваме из Варна. Само в театъра НЕ пуши. Обещах да напиша така и спазвам обещанието си.

Лицето му е познато на немалко хора по улиците, покрай телевизионните сериали с негово участие – „Дяволското гърло“, където играе енигматичния полицай Краси, и „Господин Х и морето“, където е в ролята на психопата Лилавия. Обръщат се след нас. „Не ме тормози, симпатично е, какво сега – казва Стоян Радев. – Купувах си разсад за босилек наскоро. Добър ден, господин Радев, босилек ли искаме, ми каза жената на пазара.“ И се разсмива. Смехът му не е нещо, което може да пренебрегнете. Разказва, че заради него е забелязан от рано отишлия си изключително талантлив режисьор Стоян Камбарев. „Не бях разпределен в пиесата, която той поставяше, но отнякъде ме чул как се смея и се оказах в главната роля.“  

Вървим надолу – това във Варна е посоката към морето, и скоро наистина се озоваваме на пясъка. Сядаме в едно от заведенията, Стоян Радев поръчва кафе, в късмета му пише „Любов“, и фреш от грейпфрут. Вторият, откакто сме се видели. Броя му ги. Очаквам да ми разкаже за любовта си към морето.

Аз съм от варненците, които знаят къде е морето и толкова.

Не може да бъде! Ти колко често се качваш на Витоша?

Не че не се разбирам с морето. То е едно от онези неща, с които човек е роден и е свикнал. Планината повече ме релаксира. За мен тя е по-уютно място.