Успявам да изкопча само един жокер – гаджето на Радина, с което живеят заедно в пълна хармония и на което няма никакво намерение да изневерява в близко бъдеще, е фотограф. Защо започвам текста с тази информация? Заради едно познато момче, което, като разбра, че ще правя интервю с Радина Боршош, ми каза: Оооо, я се опитай да разбереш кое е гаджето й, моля те! Е, опитах се. Толкова от мен по въпроса.

Радина Боршош е в самото началото на двайсетте си години, а вече е опитала силите си в почти всички жанрове – класически и съвременни пиеси, комедийни и драматични („Мери Попинз“, „Три високи жени“, „Лисичета“), сериал („Ние, нашите и вашите“), късометражни филми („Солвейг“ на Яна Титова), игрални филми („Маймуна“, „Привличане“), исторически продукции за чужди компании („Eight Days that Made Roma“ за BBC). Работи на максимални обороти тоест, не се щади.

Само от началото на 2019 година е "изкарала", както гласи актьорският жаргон, две премиери – „Зверско синьо“ със своя професор от НАТФИЗ Стефан Данаилов и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ по най-любимия й автор Яворов с режисьор Бина Харалампиева и в партньорство с Теодора Духовникова, Иван Юруков и Дарин Ангелов, на сцената на Народен театър „Иван Вазов“. Обожава работата си, признава си, че е голяма късметлийка и е благодарна на провидението за всички шансове, които й е предоставило.

Представете си едно много красиво момиче, със сияйна усмивка и изключително харизматични плътни вежди, което се намира на точното място в точното време и на което всичко тепърва му предстои. Това е Радина – зверски млада и страстно влюбена в живота си, в театъра, в конете, в Яворов, в пиесите, върху които работи, семейството си, гаджето фотограф, бъдещите си творчески планове... Но всичко по реда си.

Радина, изглеждаш като човек, който влага много силна емоция във всичко, което прави, така ли е?

Когато през последната година в училище посещавах театралната школа на Малин Кръстев, в началото непрекъснато чупех реквизита. Непрекъснато! В една сцена например трябваше да сложа цветя във ваза и всеки път чупех тази ваза. И за всяко представление купувах нова. Веднъж пък, докато работехме върху един откъс, влязох директно с вратата. Не знам как го направих. Малин ми каза: Добре, ти си висока 1,60 м, тежиш 30 кила с мокри дрехи, как успя да отнесеш вратата! (смях)

Ами как – нахлуваш!

Театърът наистина е голяма емоция за мен. Наскоро имахме страхотен случай. След края на „Лисичета“ група хора от публиката излязоха и ни подариха по един букет, а когато по-късно излязохме от театъра, те ни чакаха на служебния вход. Оказа се, че е група от Пловдив, специално дошла да ни гледа. Хората бяха помолили автобусът да ги изчака двайсетина минути, за да се видят с нас, след което се връщаха обратно. В такива моменти си казваш: има смисъл значи.

Кога започна да осъзнаваш, че актьорството е твоето нещо?

Първо исках да стана археолог – да изследвам, да разкривам. Събирах стари четки за зъби, заравях жълти стотинки в земята и после ги „намирах“ и ги почиствах с четките, както правят истинските археолози. След като обаче гледах цели 7 пъти спектакъла „Хъшове“ на Александър Морфов, наистина се влюбих в театъра. В училище (Радина е завършила частна езикова гимназия – б.р.) имахме театрален кръжок, но така и не успях да се запиша в него. На 16 години се снимах в късометражния филм „Солвейг“ на Яна Титова, а в 12-и клас се явих на изпит за школата на Малин Кръстев. С текст на Достоевски, което си е самоубийство. Спомням си как сцената беше осветена от прожектор и виждах в залата само един силует, обвит в цигарен дим...

Много филмово.

Само като си помисля, че започнах при Малин! Това е толкова висока летва! Страшно много неща научаваш и те подготвя за всичко около изпитите в НАТФИЗ. Изпитвам безпрекословна любов към Малин. И до днес му се хвърлям на врата на улицата. Безкрайно съм щастлива и благодарна, че го срещнах, както и за цялата любов и грижа, с които работеше с нас, „глутницата“ (така наричахме студията).