Ако това беше филм, щеше да започне с кадър, в който камерата се вглежда в цепнатина на ледник някъде из Патагонските Анди на нос Огнена земя и проследява как в дълбините ù изчезва един… телефон. „2500 снимки останаха там. Плюс всичките ми контакти. В първия момент, като гледах как пада, бях ужасена. После си казах – чудесно, значи новата година започва на чисто.“

Собственичката на телефона е архитект Пенка Станчева, а това е момент от периода на нейните интензивни пътувания по необикновени места с екстремна природа – Чили, Антарктика, Боливия, Исландия, свързани както с работата ѝ, така и с опити да заживее в рязко различна среда. Това са пътувания, които по нейните собствени думи, в крайна сметка се оказват към дома и към теб самия.

Срещаме се в нейния апартамент в стара софийска сграда. Колко по-прекрасно е усещането на живо за това пространство, отколкото когато го гледаш на снимки, дори и те да са направени специално за интериорно списание. Пием чай с вкусни сиропирани кюрдски сладкиши от близкото магазинче, все пак се намираме в мултикултурния и живописен остров в центъра на града. Пенка, както обикновено, е спортно облечена и лице почти без грим.

Сините ѝ очи са  наследство от баща ѝ Лука Станчев, емблематична личност за Пловдив, физик с любопитство към историята, пътешествията и фотографията, човек широко скроен, с дълбочина и благородна мисия. Променена е може би усмивката ѝ, нова е и мекотата, която излъчва. Прямотата се е запазила непокътната.         

Проектите ѝ в България са много – обществени и жилищни, почерка ѝ разчитаме и върху пространства в Сантяго де Чили, о-в Ко Самуи в Тайланд, Берлин и Париж. Печели награди, виждаме по кориците на списания интериори, подписани от PS-ARCHITECTS, студиото, създадено от нея преди 30 години. Харесва ѝ да работи с млади архитекти, да предава опит, да се променя самата тя, да търси отговори, да пътува, във всички смисли на тази дума. Пътувания, овладяващи вулкана, който е. За тях е този разговор.     

„Мисля си, че съм в средата на живота си – така започва разговорът ни. – На шега казвам, че ще живея сто години, трябва да внимавам какво си пожелавам! Именно в средата на живота ми се струва, че вече съм пораснала. Вероятно заради всичко преживяно, но и заради това, че родителите ми вече са си тръгнали от този свят. Тогава неизбежно порастваш. Най-после ставаш напълно свободен. И напълно сам.“

Някои оприличават житейския път със смяната на сезоните. Имаш ли любим сезон?  

Харесва ми, че живеем на място с четири сезона. Обичам ги всичките. Баща ми много държеше да знам да карам ски и да плувам. С обяснението, че така ще мога да се радвам и на зимата, и на лятото. От много малка ги мога и двете. Нямам страх нито от студа и снега, нито от водата.

Връщаш ли се често към детството?  

Напоследък започнах да преоткривам началните години от живота ми. Оказват се ключови за формирането на всеки един от нас. Полезно е да се върнем към това кои сме и защо правим определени неща. Магично знание е това – смесица между личната ти история, звезди, родословие, логика, интуиция, многопластово е. Неотдавна рамкирах и сложих на видно място мои снимки като дете и една рисунка на майка – нарисувала ме е като бебе.

Трябва ли човек да пропътува хиляди километри, за да открие „удоволствието от обикновения живот“. Така май се случи с теб?   

Постоянно от всички страни ни внушават, че животът трябва да е необикновен, за да е хубав. Но за мен се оказа, че може да е хубав и когато е обикновен. След всички тези пътувания през последните години най-после няма значение къде живея – разбрах, че светът е еднакъв навсякъде. И хората по цял свят си приличат. И клиентите са еднакво трудни за работа.

Не е чак толкова важно дали ще се сблъскваш с родния „войнстващ негативизъм“, или с отказ, който е поредица от отговори „да“, които всъщност един ден откриваш, че казват „не“ – и двете са трудни за преодоляване. Вероятно наистина съм „пораснала“, щом започва да ме радва това да приготвям зимнина, след като съм била на пазара в Пловдив. Започва да ме радва да чета книга на слънце, да плувам в Черно море вместо в далечни изумрудени води, да не бързам. Открих удоволствието от това да говоря на собствения си език, да имам четири сезона, да се намирам на 2–3 часа полет от всички европейски галерии – все неща, които преди съм приемала за даденост и не съм ценяла особено.

Ще говорим за пътувания, които са те променили. Минавало ли ти е през ум да смениш професията си?

Да, мислила съм с какво друго бих могла да се занимавам. Но към днешна дата считам, че след като са те пратили на земята с определена дарба, би следвало да я използваш и развиваш.  Затова и не промених професията си. Често ме питат кой е най-хубавият ми реализиран проект в Чили.

Истината е, че най-хубавият ми „проект“ е този, в който размених местата на един диван и един телевизор. Приятелят, за когото го направих, беше изумен и разказа на всички колко съм талантлива и как цялата му дневна се е променила. А тя наистина се промени, защото се промени ходовата линия в нея. Когато имаш усещане за обем и пространство,  постигането на добри резултати с минимална намеса за теб е лесно и естествено. Смятам, че трябва да продължа да ползвам това мое умение.

Но все пак в един момент хлопна вратата на студиото си и отпраши надалеч. Не беше ли трудно решение за теб? И то след успешно извървян път, много реализирани проекти и клиенти…

И да, и не. Оказа се, че рутината е нещо, което наистина ме убива.

Попадна ли в руслото на правене на механични движения, в зоната на комфорт, затъвам, посивявам. Има хора с „трънче в дупето“ като мен – все трябва да правят нови неща. С времето разбрах, че трябва да следвам тези си пориви, макар понякога логически погледнато те да са абсурдни. Въпрос на време е да разберем, че всичко, което ни се случва, е защото то е добро лично за нас. И колкото ни е по-трудно, толкова е по-полезно. Тук трябва да добавим едно „Омм…“ Шегичка!

Какво научи за професията, клиентите и за себе си, докато работеше в Чили?  Прекара дълго там, повече от две години, ако не се лъжа?

Какво научих? Добър въпрос. Открих „топлата вода“. Оказа се, че хората по целия свят са еднакво добри или лоши, еднакво смели или страхливи, еднакво щедри или стиснати. Вече еднозначно зная, че клиентите са навсякъде и трудни, и лесни по подобен начин – с различни нюанси според националността им. Разбрах, че всяка нация си има свой комплекс – не сме само ние тези, които се борим с наследството на най-новата ни история.

А естетиката? Намери ли някои нови отговори за нея?

Да живееш в чужд свят те прави по-адаптивен, отваря светогледа ти, докато откриваш други гледни точки, смекчава те. Вече разбирам по-ясно защо харесвам или не харесвам нещо. За мен естетиката вече не е едностилова, еднополова, красотата не е еднозначна, а доброто професионално решение е повече от перфектно комбинирани материали и обеми. Клишетата на дизайна са уморителни. Необходим ми е и свеж въздух, изненада, контрапункт. Ако едно професионално разработено пространство няма душа, ако не е истинно в изказа си, не ми задържа вниманието.

С натрупания опит си дадох сметка, че естетиката е, от една страна, моята лична, и от друга – тази на човека, за когото работя. Ако те съвпадат, или поне се доближават, резултатите са истински удовлетворяващи, а процесът е увлекателен за всички. Затова е важно да работиш с хора, с които си „на една вълна“ – лукс, от който трудно се лишавам в последните години.

И в крайна сметка доколко се промени и доколко остана същата самата ти след тези пътувания?

Пътуванията се оказаха вододелът в живота ми. Заминавала съм безброй пъти и все се връщам. Вече станах пословична с моите „заминавания“. Последното ми пътуване беше „до другия край на света“. Самоизолирах се от всичко родно и познато. Имах потребността да го направя. Това ти дава свободата да си който си. Днес, отново обратно вкъщи, все по-малко неща са ми „на всяка цена“. Ориентирам се много по-лесно в собствените ми реакции, в изборите ми.