Пътувахме из това хрущящо под краката ни бяло поле точно на осми март. След много вкусен обяд на маса с пъстра покривка под чадър за слънце в средата на нищото, след задължителните снимки започна разговор с нашия водач, в който малко по малко установихме, че имаме общи теми и близко светоусещане. Постепенно общуването ни стана по-лично, започнахме да научаваме за семейството му, за местни ритуали и жертвоприношения, непознати на туристите, за редки лечебни цветя, за това как се ориентират тези, които пресичат пеш солника.

И когато вече бе време да продължим пътуването, младият мъж сподели с нас срамежливо и развълнувано своя малка тайна – че се учи да свири на инстумент, подобен на флейта, че композира и колко радост му носи това. Реши да ни поздрави, споделяйки своята недотам съвършена музика – да ни подари малък концерт в средата на бялата пустиня на солника.

Мисля, че и ние, и този млад боливиец ще си спомняме момента още дълго. Такива истории мога да разказвам много – и от островите в езерото Титикака, и от Амазония, и от мексиканската провинция Юката.

И сега как продължаваш напред?

Както ми е на сърце. Както го усещам. Импровизирам, нямам точни планове за дълъг период от време. Работя, пътувам. Старата рутина на нов глас. Да видим докъде ще ме доведе тя. От миналата есен преподавам на младите кандидат-архитекти в УАСГ и това ме задържа повече в града. Имах голям късмет да ми се паднат студенти с истински хъс. Откривам нови аспекти на професията си, докато работя с тях. Налага ми се да синтезирам, да теоретизирам това, което прилагам в работата. А това е много полезно и за двете страни.

За момента съм тук, радвам се на малките неща, на планината. Моето почти безлюдно, виладжийско родопско село се оказва най-бързото бягство от ежедневието и място, където да оставам със себе си, докато си плевя градината в пълна тишина. Докато, разбира се, отново се изкуша да потегля нанякъде.