Млад, красив и талантлив, внукът на голямата българска поетеса Ваня Петкова е истински представител на своето поколение – дете на света, винаги готово да го превземе.

Джоузеф отлично знае, че в България, където е роден и израснал, името му предизвиква много въпроси. Засега ще кажем само, че в жилите му тече „космополитна“ кръв – българо-руско-сирийско-суданска – и ще обещаем в интервюто по-долу да научите повече за изключително интересната му семейна история. Той е на 22 години, роден е в София, в момента живее и учи в Москва, а през декември 2018 г. спечели с филма си „Мотиви“ две награди (за най-добър късометражен филм и почетен диплом за режисура) на един от най-необикновените, модерни и динамични кинофестивали в света – месечният Los Angeles Film Awards, ориентиран към млади кинотворци от цял свят, които не искат да чакат цяла година, за да покажат филмите си и да получат професионална обратна връзка за работата си. EVA веднага пожела да се запознае с Джоузеф и той джентълменски не я остави да чака.

Честита награда, Джоузеф! Очакваше ли я?

Благодаря за подкрепата! Не бих казал, че я очаквах, но със сигурност имах надежда. Чест за мен е мнението на режисьори като Рой Зафрани и Джеф Мелман (част от журито), който е работил за суперуспешни сериали като „Малкълм“ и „Анатомията на Грей“. („Изключително добре направен филм във всички аспекти на киноизкуството“ е един от коментарите на журито.) Скоро „Мотиви“ ще бъде показан и на фестивали в България.

Дядото на покойната ми баба, българската поетеса Ваня Петкова (починала през 2009 г. – б.а.), се е казвал Иван Скендербег – руски белогвардейски генерал и казак от Ростов на Дон, който по време на гражданската война в Русия имигрира във Велико Търново, заедно с жена си, графиня Анастасия Житская. По майчина линия (майката на Джоузеф е Оля Ал-Ахмад, журналист) имам гени и от Судан, а баща ми е от Сирия. Що се касае до името ми, в кръщелното си свидетелство съм Йосиф, записан съм официално като Юсеф, а по паспорт на латиница съм Джоузеф. В крайна сметка това е едно и също име с различна фонетична интерпретация в зависимост от езика, но така е с всички библейски имена. Аз лично предпочитам западната интерпретация, т.е. Джоузеф. Фамилията Ал-Ахмад пък в превод от арабски означава „славният“ или „благодарният“. С баща ми общувам на арабски език, с брат ми – на български, а с майка ми – на руски. Когато се съберем всички заедно, винаги използваме изключително българския език. Тази мултикултурна среда от много ранна възраст ме избави от всички възможни предразсъдъци.

Как си спомняш баба си Ваня Петкова? Ще припомним на читателите за нея със следната строфа от стихотворението „Аз съм Сириус“:

„Аз съм всичко в любовта, което лудост и безумие наричат,
аз съм сто сърца в сърцето, ала никой не посмя да ме обича!“

С баба ми, светла й памет, имахме особена духовна връзка. За мен тя бе истински приятел, и майка, и баба, но и невероятно талантлива личност, с много остро изявено чувство за справедливост. Като дете прекарвах повечето лета при нея в село Езерово, край Първомай. Обикаляхме из родопските села, а аз най-много обичах да слушам нейните житейски истории, за които не се знае много. По време на социализма в България тя е била част от дипломатическите мисии на страната ни в редица държави, понеже владееше много езици – руски, испански, немски, английски, арабски и полски. Сред най-интересните й истории са тези от Куба – запознанството й с Фидел Кастро, както и с бащата на Че Гевара. Освен всичко друго и освен че бе поетеса и творческа личност, баба ми умееше много добре да се защити, защото имаше дан по карате. На село ме учеше как да забивам нож в мишена от 3-4 метра разстояние, хващайки го за острието. Сега домът й в село Езерово е превърнат в музей. Животът й наистина си заслужава да бъде екранизиран.

Знам, че в момента живееш в Москва, а живял ли си някъде другаде извън България?

Роден съм и съм израснал в София, където и завърших гимназия. Живял съм известно време и в Сирия, където са моите роднини по бащина линия. Дори и сега, по време на войната, ги посещавам в Дамаск – любимият ми град и най-древна столица в света. За щастие животът там се нормализира с всеки изминал ден и хората се завръщат в домовете си. На въпроса дали се считам повече българин или сириец винаги отговарям, че националното самоопределение не е толкова важно за мен, но все пак България е моята родина и аз за нея си милея.