В началото на спектакъла „Приятно ми е, Ива“ на сцената излиза небрежно облечена млада жена с драматични бръчки на челото и очила, зад които проблясва остър син поглед. Не е подкрепена от декори. От време на време зад гърба й прожектират фазите на Луната и сцени с италианци, които се опитват да кажат на български „всички“, не успяват, както и да спрегнат глагол: „Ние закусваш, вие закусвам те.“

Не я познаваме, защото в последните години тя се занимава с журналистика и реклама, а не с театър. Или поне доскоро е било така – миналата година Ива е номинирана за „Аскеер“ за ролята си в постановката „Добре дошли в България“ на режисьорката Гергана Димитрова.

В началото на тази година направи спектакъла с елементи на стендъп „Приятно ми е, Ива“.

Това е въпросът, който си задавам всеки ден. С Галин Стоев си говорим, че все едно някой прави експеримент с нас. Пускаме ви, оправяйте се. Иначе – родена съм в София, завършила съм Английската. Там си много зает, учиш физика, химия, биология, английски, театър – не, и не подозираш, че съществува театър. Като завърших, знаех, че ще продължа в Американския университет в Благоевград, бяха ме приели там, но в един момент разбрах, че съществува ВИТИЗ и си казах – чакай малко да видим какво е това. Започнах да се готвя през юли и в крайна сметка ме приеха втора в класа на Коко Азарян, Тодор Колев и Николай Поляков. И си попаднах на мястото. Още във втори курс започнах да играя в Армията, след това в Народния, в Сфумато. Не исках да отида на щат, от младежка гордост и прищявка, защото си бях казала, че в театъра ще правя само това, което искам, никакви компромиси. Така че спокойно, не си давате парите за случаен човек, дипломирана актриса съм.

Помислих го за мафиот

Придружавах леля си, графинята, на пътешествие. Тя беше истинска графиня, светлина да й е. Имаше вкус и затова бяхме на пътешествие в Швейцария. В Лозана срещнах Ренцо, който в началото ми заприлича на мафиот. С бакенбарди, брадата доизкусурена, черна риза със златен шев, червени шпицарки. Казвам си – от този малко по-надалече. Но той започна да говори на английски, италианците говорят много смешно на английски, и аз не издържах, разсмях се и той се смееше. Станахме приятели и тръгна след това връзка. През 2002 г. реших, че ще замина при него в Торино, той не искаше да идва тук, защото си има професия, лаборант е. Италианецът не излиза от вкъщи, без да се е стегнал, но покрай мен Ренцо се научи да излиза по анцуг. Даже напоследък ми се обажда, че отишъл по анцуг на работа, много било комфортно. И на други неща го научих.

В Италия мъжете до 40 години спокойно живеят с майките си. Когато се срещнахме с Ренцо, той беше на 42, напълно узрял.

Не знаех италиански, само чао и спагети

В началото за мен шокът бяха децибелите. Влизам в бар и казвам: ун кафе. Няма как да го сбъркам, колкото и да съм чужденка. Барманът ми крещи: прего? Моля? След време разбрах, че те не ме чуват, не чуват нашите децибели. Другата разлика беше култът към храната. Не можех да повярвам, че толкова време се отделя да се приготвя, да се яде, да се говори за храна.

Италианците много ругаят, но ругаят красиво, напевно. Скоро след пристигането ми пътуваме с колата на Ренцо. Той кара бавно, защото си говорим и той трябва да ръкомаха. На светофара до нас спира друга кола и човекът от нея, явно ядосан, се обръща към Ренцо, и му казва – много бавно караш, купи си колело. А Ренцо се обръща и започва да се смее. Те обичат да чуят чуждата гледна точка. Има благородство в тях. Много често повтарят: Vivi e lascia vivere gli altri. Живей и остави другите да живеят.