Там жената е принцеса. Матриархат. Мъжът те пита за всичко. Това искаш ли, харесва ли ти, искаш ли да отидем там, какво да купя. Всичко минава през твоята гледна точка. Имах такава случка. Аз не съм Клаудия Шифър, тогава бях на 28, момиче някакво, вея коси, минавам през малко селско площадче, където са седнали възрастни италианци и си говорят. Минавам и те ръкопляскат. Като във филм.

Разбира се, както е принцеса, жената 24 часа е на педала, защото тя гледа децата, тя е в основата на всичко, но към нея има отношение.

За разлика от България

В България имам усещането за разпад, от най-малката брънка – семейството, през работата, държавността, до духовните и моралните ценности или може би в обратния ред. Традициите са разклатени. Докато в Италия имам усещането за събиране, за стабилност, което тръгва от семейството и от идеята да се говори, да се комуникира, да се пази единството. По време на дългите семейни обеди в събота и неделя всички се питат как са, отговаря се подробно, всякакви детайли. Обяснява се. Лекарите също ти обясняват подробно диагнозата. Това е разлика, която забелязвам сега и тя е болезнена. В началото тези разговори ми бяха скучни, чувствах се приклещена, липсваше ми безпризорната свобода, която носи София. Впоследствие аз самата възприех поведението на споделянето, в което има слушане, наблюдение, състрадание. Създава се пространство на общуване – това е базата на театъра, въобще на изкуството.
Италианците, както са хора на живота, така са и много дисциплинирани. Пътуват 2 часа с влака, отиват в друг град, работят, вечерта се връщат.

Какво правех, когато не правех театър

Намерих си работа с английски в маркетинга. Скучна. Добре платена. Но няма такова нещо, че можеш да спреш да се занимаваш с театър. Направих си театрална компания за работа с деца. Онази работа там ми беше много скучна. И с Ренцо след 8 години бяхме влезли в по-разделени взаимоотношения. Обади ми се една от собственичките на Списание 8 и ме покани в екипа. Върнах се в България да пиша. И не съжалявам. С течение на времето поех рекламата на списанието. А това е свят, изпълнен с чудеса. Още в Италия много пишех и имах идея да направя представление за живота между България и Италия. Много ми се искаше да го разкажа през смях.

Трябваше бързо да затворя телефона

Казах си – това, което пишеш, или го хвърли в кофата, или го извади от шкафа. И се попитах къде бих го поставила в най-дръзките си мечти. Отговорът беше в Театър 199. Намерих имейла на 199 и изпратих текста. И след 7 месеца ми се обади Ани Монова. Каза ми – момиче, текстът ни харесва, имаш 20 дни да го направиш, ще се справиш ли. И аз получих разстройство, директно. Казах – ще се справя и затворих телефона. Много амбициозно, бе, аз съм го написала, аз го режисирам, аз да го играя.

Обадих се на Стоян Радев да помага. И той – точно тия дни репетирам. Но дойде за последните 5 дни от репетиционния процес и много ми помогна. Забърза, подреди. На предпремиерата целият салон пълен. Треса се. Отивам при помощник-режисьорката Роси и я моля да каже на хората да си тръгват, защото това представление не става. И тя каза – това, което ме молиш, не е достойно, я ти си излез, кажи си началото, ако видиш, че умираш, спри, кажи – извинявайте, подлъгах ви. Излязох, казах – добър вечер, и изведнъж представлението свърши. И хората пляскаха и викаха. След първите представления идваха мъже – мъже! – и ми казваха: яко дупе имаш. Много си смела.

Една от главните теми в спектакъла на Ива е: как да не ходим на работа, а да се забавляваме вкъщи. Тя предлага горе-долу 101 начина да се покрием. Един от най-добрите е да отговорим с „Не питай“ на загрижения въпрос на колегите „какво ти е“. И това „не питай“ побира всичко – от мързел, четене и хрема до секс с мъж, различен от законния ви. Побира живота.