Днес е Прошка, казваме си – повече или по-малко механично – прощавай. Може да се използва и сори или форгивми. Сори, майко, форгивми, татко – за да не е толкова архаично. В интернет, няма в Библията я, намерих „Слово за покаянието”, което започва така: „От цялото си сърце се кай със стенание и сърдечен плач.”
Със сигурност има много хора, които съм обидила от последната Прошка насам и сега се покайвам. Ако трябва да съм честна, правя го донякъде. Не ми се сърдете, толкова мога, а понякога и това, което мога, не го правя добре.
Ако за нещо се кая от цялото си сърце със стенание и плач, ако от някого ми се ще да поискам прошка най-най-искрено днес и всеки друг ден, това са децата ми. Все пак наскоро беше Денят на майката и още съм на тази вълна. Може би има майки, които не се чувстват виновни, които дават всичко на децата си, осигуряват им 24/7/365 любов и комфорт, аз не бях и не съм от тях.
Ето какво не направих за децата си и най-вероятно никога няма да го направя, защото те пораснаха и защото не мога да върна времето:

Докато бях бременна, не слушаха Моцарт от корема ми.

Не им прочетох някои книги. Бях егоистка и им четях само книги, които аз обичам. „Алиса” не е сред тях.

Когато нещо ги болеше, им давах лекарства не от аптеката на Господ, а от аптеката на най-близката улица.

Не ги научих да са романтични, да палят ароматични свещи и да купуват мечета. Но са научени да поздравяват – с това истински се гордея.

Не ги научих да не ме иронизират, защото Аз Съм Майката.

Не станах тяхно доверено лице. Това ми е по наследство. Понякога нещо ми казват, когато е наистина сериозно, казват.

Не ги водех на курсове по грънчарство и не ги подтиквах постоянно да творят и изразяват себе си.

Не ги учех и да бъдат себе си, защото не ми е хрумвало, че може да са други. А и исках да са възпитани.

Не им готвех сто процента здравословна храна, понякога изобщо нямах време да им готвя, не ги научих на сутрешен фреш, давах им неща със захар, глутен, бяло брашно, бял ориз, дори – Боже, прости – пица от д-р Йоткер. Единственият плюс е, че са научени да ядат три пъти дневно и да не прекаляват с нищо. Знаят за ябълките.

Не отраснаха сред големи, пътуващи, летуващи, изкачващи заедно планините компании. Съжалявам много, много.

Лъгала съм ги. Една от най-гадните ми лъжи е, когато оставях малкия си син за първи ден в детската градина и му казах, че ей сега ще се върна. Израелският писател Дрор Мишани не толкова отдавна ми каза, че първите наранявания получаваме у дома, от най-близките си. Нарича се подготовка за живота.

Не им казвах постоянно обичам те, защото съм се надявала, че го изразявам по друг начин, с нежност например, а и защото не бях гледала достатъчно американски филми, от които да се науча.

Не събирах семейството на вечеря около масата, където всеки да разтваря душата си и да облекчава горчилките си, където да струи веселие и оптимизъм. Когато децата бяха малки, баща им даваше дежурства, а аз често работех до късно и така и не се научихме. За това наистина съжалявам и се кая със стенание и сърдечен плач.

За тези неща бих искала прошка, но няма да я получа, защото децата ми не ме четат. На това също не ги научих, слава Богу.