Вчера сутринта ми трябваха около 2 секунди, за да се превърна от вертикален човек с житейски опит и тежест (не очаквайте да кажа килограми) в хоризонтално същество с поглед право в небето. В края на сутрешната разходка на кучето се подхлъзнах и паднах. Добри е бил свидетел как смешно падам и, предполагам, този път също съм дала най-доброто от себе си. Главата ми изкънтя доста кухо в леда, но изглежда шапката ми ме спаси от по-сериозни травми. Благодаря на мама и баба, че ме научиха през зимата да не излизам от вкъщи без шапка. Имало защо.

Ако вярвах на поговорката, че денят си личи от сутринта, трябваше да се прибера, да превъртя три пъти ключа на вратата и да не излизам никъде.

Но имах да свърша някои неща. Първо, отдавна бях замислила парти, наречено «Кулинарно безобразие: шампанско и туршия». И не като метафора. Така че трябваше да занеса шампанското (всъщност беше просеко) и туршията в редакцията и да привикам колегите, които в края на работния ден все още бяха в офиса. Благодаря на Ваня и Чая за помощта (Ваня донесе и личен буркан с туршия), както и на Киро, Ники и Влади, че се осмелиха на наистина крайни безобразия, съчетавайки шоколад с чушка, бамя и карфиол. Но такъв е трендът в кулинарията - Sky's the Limit, няма забранени неща.

След като произволно смесвахме напитки и храни, трябваше спешно да отида на концерт в зала «България» - Ladies of Jazz. След безобразието и сутрешното подхлъзване, придвижването до залата беше преживяване, изпълнено със софийски съспенс, но, казано е – съдбата обича смелите. Разбрах го, когато запя Рут Колева, когато запя Милица Гладнишка, когато запя Камелия Тодорова. Всъщност Камелия не можа съвсем да запее. Нещо се случи вчера по обяд, обясни тя шиптящия си и почти шепнещ глас. Ще пея по програмата, докато мога. А програмата на концерта включваше адаптации на песни от Ела Фицджералд, Джил Скот, Ерика Баду, както и авторска музика. И Камелия запя-зашепна, но понеже дори така тя беше голямата Камелия Тодорова, залата заръкопляска. Подкрепи я. И след няколко парчета на сцената стана миничудо. Камелия извади глас, не гласа, който поднаваме от най-добрите й години, но глас, който вълнува. Извади го от пода на залата, от земята под нея, от магмата, не знам откъде, но беше великолепно да присъстваш на това малко чудо, на сливането на артист и публика, на дуендето.

И така завърши този ден, който в ранните сутрешни часове изглеждаше напълно пропаднал.

Мисля си за годината, която идва. Колко много надежди влагаме в началото й, колко обещания. Но началата в нея са 365 и си пожелавам, а пожелавам и на вас, дори в дните, които не започват съвсем както трябва, да имаме подкрепата от нашата малка зала, която всеки е напълнил с близки и приятели, и да върнем гласа си.