Милена и Ивайло - ин и ян, и така цели 38 години

Двама на люлката

Ирина Иванова 13 септември 2018

Снимка: Микаел Стефанов

Двамата наистина са като ин и ян. Тя е разказвачка, той – мълчалив. Тя се пали, той овладява положението. Тя е ведра и открита, той – сериозен, вглъбен и мрачно-ироничен. Тя е оптимистът, той май предпочита да не е. Убедена съм обаче, че и двамата могат да разкажат доста случки от семейния си живот – а той продължава вече цели 38 години!, – в които е било точно обратното.

Истинските ин и ян са винаги в движение и понякога сменят местата си. Така е според мен и в актьорското семейство на Милена Живкова и Ивайло Герасков, с които се срещаме в новия парк зад мола на „Стамболийски“ – на крачка от семейния им апартамент, потънал в момента в продължителен, основен и силно изнервящ ги ремонт.

Ивайло е едно от красивите лоши момчета на българското кино от 80-те и 90-те, от поколението след Иван Иванов. Посвещава почти целия си актьорски живот на театър „София“, в киното го помним от филмите му „Прилив на нежност“ и „Вик за помощ“, а в по-близкото минало телевизията го връща на екран със сериала „Забранена любов“. Милена пък е една от най-активно работещите в дублажа български актриси, също част от трупата на театър „София“, а от известно време е буквално всеки ден пред очите ни в ролята на д-р Романова от сериала „Откраднат живот“.

Двамата се запознават през 1979 г. на дипломната постановка „Футбол“ на Ивайло в тогавашния ВИТИЗ. Милена е все още само кандидат-студентка в театралната академия. Запознава ги тяхната „сводница“ (изразът е на самата Милена и е казан, разбира се, на шега) Жана Яковлева, понастоящем директор на Българския културен институт в Рим. Ето как започва една дълга любовна история, която продължава и до днес.
Милена: Жана си имаше гадже от класа на Ивайло и само ме влачеше по някакви техни постановки.

Разбрах обаче, че вие, Милена, в момента на първата ви среща с Ивайло сте била влюбена в друг, но Ивайло много бързо успял да обърне нещата в своя полза. Как стана това, Ивайло?
Ивайло: Аз май бях много забавен, романтичен. На китара свиря. Стихове рецитирам.
Милена: И грузински тостове произнася.

Помните ли горе-долу текста на поне един грузински тост? Те са толкова епични, завладяващи...
Ивайло: Нищо не помня аз. Абе смешна работа!
Милена: И аз не помня, но звучаха като приказки.

А сега, 38 години по-късно, какъв би бил тостът?
Ивайло: Онези тостове бяха забавни, с много чувство за хумор. А сега... много ще е скучен тостът!

Едва ли!
Ивайло: Променил съм се, какво да се лъжем! С времето човек става по-тъжен. Тъпо е, ама е така. Е, и сега имаме веселяшки, готини моменти, но като цяло младостта е по-веселата част от живота. И затова няма какво да се лъжем. Който ви казва: А, колко е хубаво! От 50 години започва животът!... Така ли?!?!?! Как ще започва от 50! (иронично) Ах, добре че станах на 50, че досега как го живях тоя живот! Загубено време беше това дотук. (край на ироничния тон) Ами смешни са тези приказки! Лицемерие пълно!

следваща страница »
ТВОЯТ КОМЕНТАР
ТВОЯТ КОМЕНТАР