Пафти от капачки на буркани

Кръстена съм на баба ми Велика. И като нея празнувам имения си ден на Великден. В училище не си харесвах особено името заради съучениците ми, които ме дърпаха за косата и рецитираха „Величка – Вилица – Вещица“. Открих красотата му, когато за пръв път заминах за Щатите. На колегите ми там им беше много трудно да го произнасят (както и на хората в различните държави, в които съм живяла) и искаха да ме съкратят на Вили, но аз държах на Величка. Често обяснявах, че в буквален превод означава Little Great и всички бяха много заинтригувани от традициите за празнуването на имените дни. Много им хареса как мелодично звучи на български тяхното Great.
Родена съм в Пловдив в семейство на лекари. Израснала съм при баба ми Велика и дядо Васил, който беше зъботехник. Правеше протези, варяха се разни неща в тенджерите на печката, вкъщи винаги имаше хора. Баба ги посрещаше с турско кафе и бяло сладко. Спомням си реката в Черноземен, игрите със селските деца, огромната пещ в двора ни, където се печаха агнета и хляб в огромни тави по Великден, миришеше вълшебно. Такива неща сега съм виждала само в Гърция. В детството ми се отдаваше голяма почит на ръчния труд, на умението да сътвориш нещо красиво. Любимото ми занимание беше да правя пафти от фолиото на капачките за буркани от кисело мляко.
Всяко лято със сестра ми ходехме при другите баба и дядо във Враца. Те работеха в пощата. Най-страхотното преживяване беше да бъркаме в чекмеджето, където се пазеха конфетите от перфорирането на телеграмите. Пишех си с връстници от целия свят, още пазя част от писмата. Обичам да пращам картички и писма по пощата и досега. Един приятел наскоро сподели, че за малко е щял да изхвърли картичката ми, мислейки я за поредната шарена рекламна брошура. Та кой праща картички в днешно време?!

Стотинки за автобусен билет от майка ми

Дипломирах се в английската гимназия с пълно отличие в зората на демокрацията. Исках много да пътувам, да опозная света. Не се изкуших да кандидатствам медицина, професията на майка ми. Усещах, че това не е моето.

Реших да уча в Американския университет в Благоевград. Завърших две специалности – история и бизнес администрация. Историята харесвах още от училище. Първият курс по отоманска история, който записах в Американския университет, ме шокира с другия прочит на историята. Научи ме, че в нея няма черно и бяло.

След завършването си реших да кандидатствам за магистърската програма по история в Централноевропейския университет в Будапеща. Няма да забравя това лято, когато се наложи да поискам пари от майка ми, за да си купя билет за градския транспорт. Работя от 16-годишна, включително и по време на следването си, и винаги съм успявала да имам джобни пари. Беше голямо унижение.

Спечелих стипендия, която ми позволи да завърша магистратурата, като специализирах източноевропейска история с дисертация на тема фашизмът в България.

Пред мен стоеше изборът дали да продължа с докторска програма по история, или да работя. Избрах второто. Кандидатствах във Външно министерство, тъй като исках да работя в България, но не получих обратна връзка и реших, че ще потърся работа и в чужбина. Това се оказа най-правилното решение в живота ми.

Сърцето в Америка, душата в Европа

Преместих се в Щатите в търсене на работа и нови приключения. Бях ходила няколко пъти там – на студентски бригади и като представител на студентите на Американския университет. Разпределиха ме в Минесота, пътувахме два дни и една нощ с автобус до Гран Маре, невероятно красиво малко градче. Повечето му жители не бяха ходили дори и до окръжния град. Бях попаднала в сърцето на истинската Америка. Там се запознах и с бъдещия ми съпруг, американец, потомък на преселници от Швеция, с когото от девет години живеем заедно във Виена.

Останах в Минесота. Спомените ми от този период са свързани с работната етика, с хората, които вършеха работата си с удоволствие и усмивка. Работех в неправителствена организация, която се занимаваше с осиновяване и помощ на семейства в криза. Заплатата ми не беше много висока, така че винаги съм имала и втора работа вечер, както и в почивните дни. Двете седмици отпуска, които ми се полагаха, използвах, за да си идвам в България.