В рубриката ни "Моите 7" ви представяме 7 неща, които са ни докоснали през последните 7 дни. Смешни или тъжни, сериозни или не съвсем, в работно време или на дивана вкъщи, това са нашите лего блокчета, с които строим живота си.

Ирина Иванова и "Нейните 7

Чета за Фрида Кало и как е обожавала бижута и се чудя какво не ми е наред. Жените трябва да носят бижута. Защо толкова, толкова рядко пожелавам истински някое бижу за себе си? Защо всичко, което понякога се насилвам да сложа – колие или обеци, каквото и да е – ме дразни до такава степен, че трябва тутакси да го махна? Обаче сега, както си четях за Фрида в един сайт, един линк рязко ме изтегли в друга реалност – тази на  френската бижутерка Lydia Courteille. Това не са просто бижута, а приказки от скъпоценности и  благородни метали, сънища, включително и кошмарни, фентъзи истории, мечти, притчи. Най-силно пожелах този пръстен с жабока принц, който виждате на снимката, макар че и един с дракон също ме прелъсти.

 "Като малък, когато ме беше страх да заспя в тъмното, протягах ръка от моето легло, тя (баба ми) протягаше ръка от нейното, стаята беше тясна, и този мост пропъждаше страха ми. Все едно се изпращахме донякъде, хванати за ръце, докато минем страшното, после ме пускаше в съня. Сега можех само да й върна жеста. В съня и смъртта всеки влиза сам, но до вратата е добре да си с някого." (из "До вратата" от сборника "Всичките наши тела" на Георги Господинов)

Прочетох този цитат от новата книга на Георги Господинов „ Всичките наши тела” на стената на Христо Христозов, директора на Дома на киното. Беше five o'clock - време за буря тоест, поне напоследък и поне в София е така. Навън се лееше дъжд, гърмеше и трещеше, но въпреки това само след половин час вече държах книгата в ръце. Изтичах до мола на „Стамболийски” в дъжда и по сандали не поради някакъв изключителен интелектуален напън от типа „Вижте ме колко искам да чета и не мога да изчакам да спре дъжда”, а защото този откъс ми напомни собственото ми детство и собствения ми страх от тъмното, поради който спах при мама и татко до позорно късна възраст, която никога няма да споделя, защото е изключително срамно това. А през ваканциите, когато тях ги нямаше, там беше баба. Тя беше сурова жена, далеч от тези баби, дето разглезват, много далеч, но някак този мой страх го разбираше. И с нея минавахме по този мост, за който пише Георги Господинов. Благодаря й и не, не смятам, че е късно за благодарности, въпреки че баба ми я няма вече повече от 20 години. Всичко е тук и сега, във вечното настояще - вярвам в това.Запасила съм се и с още две нови книги на български автори – „Разкажи ми” на Калин Терзийски и „Бразилски храст” на Велина Минкова. Следващите бури ще ги посветя на тях.

 Снощи бях на първия от двата концерта на прочутия диригент и цигулар Андре Рийо и неговия частен оркестър, който бил най-големият такъв в света. Какво видях лично аз? Пълна зала Арена Армеец и хиляди хора, които се забавляват с класическа музика. Космополитен оркестър с инструменталисти и солисти от Европа, Азия, Африка. Жените – в рокли като на Дисни принцеси, обсипани с някакви блестящи неща и в най-различни цветове. Смущаваща гръмкост. Шоу, просмукано от добрия бизнес нюх на Рийо. Високо ниво на професионализъм, разбира се. Такъв успех в световен мащаб никога не е случаен. Репертоар – най-, ама най-популярните класически „парчета” – „Несун Дорма” (бях на концерта на Андреа Бочели в София преди няколко години и това си остава „моята” „Несун Дорма”) , Наздравицата от „Травиата”, „На хубавия син Дунав”... Някак предизвестени, сякаш зададени в програмата на спектакъла бурни аплодисменти. Най-много ми хареса китайската песен, изпълнена от двете сопрана от Китай. Иначе всичко бе някак прекалено добре пресметнато и с елементи на кич и лично мен не успя да ме зарази.

 „Понякога трябва да полудееш мъничко, за да не полудееш съвсем” – една от любимите ми реплики от филма „Илюзия” (1980) на Людмил Стайков, който наскоро гледах отново. Имам и още една от него: „Преживяхме толкова лъжи. Ще преживеем и една истина!” Сценаристът на този филм Константин Павлов, светла му памет, е наистина невероятен писател!

 Децата са измислени, за да ни изненадват, когато в някакъв момент решим, че вече нищо не може да ни изненада. Абсолютно са непредвидими! Със старта на Световното в Русия открих например, че дъщеря ми е маниачка на тема футбол! За сведение – аз не съм. Никога не съм била. Не гледам мачове. Въобще. Баща ми навремето гледаше, но не успя да ме зарази. Мъжът ми понякога гледа, но някак между другото като че ли. И сега изведнъж детето изрецитирва куп имена на футболисти – кой къде играе и преди това къде е играл, каква е стойността на трансфера му, колко жени, деца и кучета има, с какви задни ножици е вкарвал головете – както и резултатите от последните сто срещи на десет отбора! Не само на най-любимия, но и на неговия отбор враг и на другите около тях. И не, не преувеличавам. Мислех си, че знам всичко за детето си, защото разговарям с него, отделям му достатъчно време и т.н. Нищо подобно!

 Голям и срамен е гафът, че актьорът Филип Трифонов не получи право на персонална пенсия от някаква комисия към Министерството на културата, която раздавала пенсии по заслуги на стойност 700 лв. Какво означава „заслуги”? Не е ли достатъчна заслуга, че си Ран от „Момчето си отива” и „Не си отивай!”, и Филип от „Оркестър без име”, и Трифонов от „Преброяване на дивите зайци” – филми, които и до днес са сред най-любимите, защото са недокоснати от конюнктурата на времето, в което са създадени? Че си навършил 70 години? Юбилей, който някак също мина между другото, понеже както разбирам напоследък, трябва непрекъснато да си с рогата напред, да си проправяш път с лакти към първа линия, да си самопиарстваш здраво, шумно и неуморно, иначе нито рождения ти ден ще спомент, нито нищо. Кой решава кои са героите? За мен Филип Трифонов със сигурност е в първата линия.

Всъщност Филип Трифонов е застигнат от съдбата на своя герой Ран, който в „Не си отивай!” трябваше да напусне директорското място, защото просто го нямаше в „целата схема”. Да, тъпо е да си искаш пенсията, но е десет пъти по-тъпо да се правиш, че не ти пука, когато не е така.