Какви бяха тези решения?

Когато бях на 15-16 години, реших твърдо, че ще се занимавам с изобразително изкуство и ще вляза в Художествената академия. Затова през последните две години в гимназията не ходех на училище, признавам си. Бях рекордьор с най-много извинени отсъствия по различни причини. И през цялото това време се затварях вкъщи и рисувах. Бях и в училище с такъв профил – с рисуване, но не ходех. Майка ми и баща ми винаги са ми казвали какво трябва да правя, но аз винаги съм правила това, което искам. В един момент и двамата вдигнаха ръце и казаха: Имаме ти доверие!

И какво рисува през тия две години?

Исках да кандидатствам графика в Академията и затова правех предимно портрети – с молив, графични материали. Портретите са ми слабост. Иначе рисувам от 5-годишна – гледах от книжките на „Дисни“ и ги прерисувах толкова добре, та всички смятаха, че ги прекопирам. Рисуването винаги ме е успокоявало, и до днес е така. Необходимост ми е, чувствам се добре. Ако не рисувам известно време, въображението ми започва да се вихри много лудо, прекалено дори. Започвам да виждам едни петна, съвсем сериозно, нещо като халюцинации. И когато ги пресъздам върху платното, се освобождавам. Това са неща, които трябва да се визуализират, за да ги видят и други. Знаеш ли колко е странно, когато някой път вечер, в тъмна стая, със свещ в ръка се доближа до картините си. Виждам, че те живеят. По-живи са дори от мен и това е малко страшно.

Като в „Портретът на Дориан Грей“ на Оскар Уайлд.

Точно, да.

Изкарах изненадващо високи оценки на матурите, после кандидатствах в Художествената академия, след като бях взела само два индивидуални урока за подготовка – нямах пари за повече. Приеха ме на първо място, специалност графика. Мечтата беше изпълнена. Обаче после видях, че като влезеш в кухнята на мечтата, нещата не изглеждат точно така. Аз не харесвам академичните правила. Преподавателите все искат да приличаш на тях, да им подражаваш. Затова напуснах още след първата година. Опитаха се да ме спрат. Заместник-деканът ме вика да говори с мен, обаче аз просто казах, че искам да опитам на друго място. И после кандидатствах актьорско майсторство в НАТФИЗ. Подготвях се цяло лято с един приятел актьор и... ме приеха. На изпита си спомням, че се спъвах, падах, танцувах някакъв суинг, но все пак отново бях на първо място.

И по-добре ли се почувства там?

Беше различно. Бях свикнала да рисувам затворена вкъщи, да съм сама, а и по принцип съм интровертна. А сега попаднах в професия, в която творчеството е колективно и трябва да се съобразяваш, да се напаснеш с другите. Имах страшна одисея и там обаче, защото смених трима курсови ръководители – Веселин Ранков, Здравко Митков и накрая дойде моят истински учител Атанас Атанасов. Мислех, че е нормално един студент да иска и да може да отиде в класа на друг преподавател, но се оказа, че не е така. Все пак се преборих. Освен това, когато завърших театралната академия през 2015 г., съдбата реши да ме възнагради за всички преживени мъки и започна да ми дава роли, за които на онзи етап можех само да си мечтая.

Какви бяха тези роли?

От History Channel ме избраха за 8-серийния филм „Спартак“, където играх гаджето на Спартак – тракийска вещица, която го съпортва през цялото време, но накрая я разпъват на кръст. Именно за този филм трябваше да кача килограми, понеже ролята ми предполагаше през цялото време да ходя насам-натам с едно огромно мачете и да режа глави. Исках да бъда убедителна и затова, освен че качих килограми, започнах и да спортувам, за да съм по-атлетична. Това беше първото голямо нещо, което ми се случи като актриса, защото филмът, макар и тип докюдрама, беше показан в цял свят.

Хареса ли ти да работиш в голяма международна продукция?

Хареса ми, че обръщат голямо внимание на актьорската игра. И са обективни. Интересува ги само как се справяш и нищо друго. Снимахме тук, в България, на различни локации. Беше август, страшна жега, прах, мръсотия, а ние трябваше да ходим с някакви тоги. На мен всеки ден ми рисуваха по пет часа татуировки за ролята – някакви тракийски символи – и когато се случеше да не ги свалят в края на снимачния ден, не можех дори да се изкъпя и си ходех тайно мръсна. Важното е, че продуцентите ме забелязаха и тази година ме поканиха в една продукция на Channel 5 за Юлий Цезар. Този път съм в ролята на привидението, което, когато Цезар решава да пресече Рубикон, му казва: „Не го прави!“ (смях)