Ти как разбра, че си уникален?

Ми де да знам. С времето, с нещата, през които минавам. Всеки трябва да знае, че е малък бог, че може да направи всичко. Все ни казват: „Не може да направиш това или онова.“ Но пък измислят какво трябва – да гониш цели, статут или висок стандарт. Това са глупости. Нещата са много по-прости. Важното е да си наистина в мир със себе си независимо от всичко. Ето баща ми – беше шеф на полицията във Видин, полковник, следовател. Завършил е философия и полицейска академия в Москва с отличен. Много умен човек. И затова умря. Хванала го депресия и се скрил на село. Като разбрах, му викам – сега ще видиш как ще те докарам до София. Той ме научи да карам. Взех 250 км за 2 часа с един миникупър. Бях бесен защо не ми е казал, че е болен. Имаше лимфом. Рак. Разбрах късно.

А какво стана, като го докара?

Oперираха го. Бях до него. Много се молех да не го боли. И не го боля. Вкарах го в хоспис. Стопи се. И умря, докато бях на едно пътуване в Ню Йорк, макар че му бях казал да ме изчака. Години преди да си отиде една зима във Видин бях направил изцепка с колата, дойдоха полицаи, разбраха от книжката ми, че съм негов син, и викат: „А! Деян Донков! Баща ти е Доко Николов, шефът на полицията. Да го викаме ли сега?“ Казвам – викай. Баща ми дойде: „Дидо, какво става?“ Казвам: „Полковник, вече съм голям мъж. Ако трябваше да ме възпитаваш, трябваше да си до мен, като бях дете.“ Той се развел с майка ми, когато съм бил на две години. И не че нямам уважение, ама му викам: „Какво ми обясняваш? Айде кръгом марш! Аз съм полковникът сега.“

На една от най-трудните сцени играх с изваден лимфен възел.

Защо изваден?

Поду се и след това, което се случи с баща ми, майка ми каза веднага да ходя да го режат и да го изследват. Отидох при един патолог в „Света Анна“ – доктор Петров, може да го цитираш, защото трябва да се радва, че не съм го убил от бой. В началото му бях набрал много. Страшна свиня! Отивам в кабинета му за диагнозата след изследването на лимфния възел, който нарязаха на филийки. Влизам. Той клечи не на бюрото си, а отстрани при една стъклена масичка. Главата му стърчи над масата, под нея – тумбакът му, а на нея – кюфтета. Смърди на манджа. Аз очаквам диагноза, а той ми вика – А! Артиста!

И какво ти каза все пак?

Че имам рак. После ми даде листа и взе да ми разказва вулгарни клюки за Коста Цонев с коя бил спал. Все едно говорех с ненормален. Нали се сещаш, ако ти кажат такова нещо? Изтръпваш! Питам го: „Това под съмнение ли е или?“ А той: „Абе то е под съмнение, обаче като се каже лимфом, ако е от лечимите, бий пети в гъза си.“ В смисъл да се радвам. Казах на Радина. Десет дни бях „болен от рак“. Тя рева и десетте. Хубаво е, че имам силна психика и я успокоявах. Тогава преживях най-тежкия снимачен ден в живота ми. Бях с грим върху пет шева. Играех свиреп руски мафиот. Ролята ми е готина, отговорна. Филмът се казва Section Zero („Секция нула“). В този ден снимах сцената, в която ме убиват, на един брутален терен.

Режисьорът беше много интересен човек (продължава Деян), и добър приятел на Жерар Депардийо. Казва се Оливие Маршал – на около 65 години е, с много интересен живот. Работил като полицай в Париж, минал под прикритие, постепенно станал част от престъпниците. Имал жени, деца, правил свинщини, престъпления, занимавал се с наркотици и накрая – режисьор. Мъжкар, много приятен. Гледал „Сирано де Бержерак” в нашия театър (там Деян играе Сирано). След това строяваше всичките френски актьори, като се появя: „Внимавайте с Даян! Много добър!“ Български режисьор не ме е усещал толкова. Това не означава, че не ме измъчи. Особено през въпросния ден.

После Теди Москов ме свърза с доктор Крупев. Вляха ми една течност да проверят дали има някъде рак. След изследването пуших цигара, пих кафе. Доктор Крупев, който е прекрасна личност, дойде и тогава вече се разплаках. А той вика: „Седни сега срещу мен. Пич, ти си здрав като бик.“ Чак тогава си поех въздух.