Фонда ражда дъщеря си Ванеса трудно и с помощта на ужасяващия за нея форцепс. Преминава и през мъчителна постродилна депресия, а всичките й надежди, че Роже Вадим ще се промени след появата на детето, се оказват напразни. На премиерата на „Барбарела“ се чувства безкрайно нещастна и намира филма за позорно слаб. Разбира се, точно сега баща й не пропуска да изкаже мнението си публично. „Едва ли някой е оцелял след толкова слаби филми, колкото направи дъщеря ми в последните години“ – казва той и Джейн знае, че е прав. Единственият й добър филм, откакто е с Вадим, бил „Боси в парка“, където си партнира с Робърт Редфорд. Америка започва да й липсва.

Раздялата идва постепенно и съвсем естествено. Докато тя кърми, оплетена в мрежите на депресията и невъзможността да събуди майчинския си инстинкт, Роже продължава да прави каквото си иска. И Джейн, която вече е на 31, най-после разбира безизходността на ситуацията. Прибира се у дома, в Америка, и за пореден път рестартира живота си.

Уморените коне 

В романа на Хорас Маккой „Уморените коне ги убиват, нали?“ мъж и жена се запознават на танцов маратон, който са решили да спечелят, тъй като от паричната награда буквално зависи оцеляването им. Танците се превръщат в нещо като гладиаторски игри, в които хора на ръба на мизерията танцуват до последен дъх. Ролята на Глория пасва на Джейн като ръкавица. Тя и без това е бясна на американските държава и общество заради войната във Виетнам, заради незаинтересоваността и консуматорството, заради ширещата се бедност. Голяма част от американската интелигенция в онези години споделя нейните възгледи, но малцина го правят толкова открито. През 1972 г. Джейн посещава Виетнам и се снима с виетнамски войници, с което си навлича гнева не само на американските военнослужещи там, но и на цялото общество. Журналистите й лепват леко ироничния прякор Джейн Ханойска, а ФБР й прави досие, което, както се оказва по-късно, не е никак малко. Подобно на Джийн Сибърг, актрисата от филма „До последен дъх“ на Годар, и Джейн Фонда става близка с ултралявата и обявена за терористична организация „Черните пантери“. Политическата й активност през 70-те е точно толкова важна за нея, колкото и кариерата й в киното.

За ролята си в „Уморените коне...“ Джейн получава първата си номинация за Оскар, а две години по-късно – и първата си статуетка, за филма „Клут“, където прави една от най-маниашките си роли. Горе-долу по това време се запознава и с втория си съпруг – Том Хейдън, активист за мир и справедливост, който организира най-масовите протести срещу войната във Виетнам. Двамата с Джейн се влюбват едва ли не на барикадите, тя забременява почти веднага, женят се по спешност (той отказва да сключат предбрачен договор, а тя отказва да го притисне) месец след като актрисата се развежда с Вадим през 1973 г., а скоро след това се ражда и синът им Трой.

По време на снимките на „Клут“, където тя играе проститутка, попаднала в капана на сериен убиец, на Джейн й се налага да разгледа доста полицейски архиви и вижда колко много жени са пребивани от мъжете си, без да получат възмездие за това. Оттогава актрисата прибавя към каузите, които са най-близо до сърцето й, и тази за правата на жените и се превръща в една от иконите на феминизма. Има си и много лична причина за това. Съвсем наскоро Джейн Фонда намери сили да признае, че в детството си е станала жертва на изнасилване и сексуален тормоз и че цял живот е смятала себе си за виновна.

През 1982 г. – Джейн вече е получила и втория си Оскар за ролята си във филма „Завръщане у дома“, където играе с Джон Войт – двамата с Том решават да осиновят 14-годишното цветнокожо момиче Мери Луана Уилямс – Лулу, чиито родители членуват в групировката „Черните пантери“ и са приятели на Джейн и Том. Лулу става част от тяхното семейство и макар че по-късно се завръща при биологичните си родители, продължава да нарича осиновителите си „мама“ и „татко“.