„Кери“ разказва за момиче, тормозено от съученичките си, което заедно с първия си цикъл получава свръхестествени сили. Книгата носи на Кинг немислимия за него до този момент приход от 130 000 долара, а той зарязва всичко останало и се отдава на писането. През 70-те години пише, пие и се дрогира почти непрекъснато, в резултат на което се раждат забележителни романи като „Сияние“ и „Сблъсък“. Убеден е, че не би могъл да пише, ако не пие и не се дрогира. Започва да изпитва все по-брутален гняв към всички наоколо, но най-вече към собствените си деца. Вътрешната му съпротива срещу ролята му на баща е огромна. Смъртта на майка му през 1973 г. допълнително го завлича в пропастта на една от най-мрачните му депресии. Кинг твърди, че изобщо не си спомня как е написал някои от романите си от края на 70-те – например „Куджо“. Жена му често го заварва сутрин припаднал в кабинета, с тампони в носа, напоени с кръв вследствие на прекаляване с кокаин. Започнали да се връщат и кошмарите от детството му, но този път под формата на фобии – от змии, плъхове, летящи насекоми, от малки пространства, от числото 13... След раждането на третото им дете Оуен през 1979 г. Кинг се подлага на вазектомия – операция, която гарантира, че повече не може да създава деца. Скоро след операцията той едва не умира от кръвозагуба, тъй като почти не става от бюрото си, въпреки че му е забранено да прекарва толкова време седнал. Пуши по 2 кутии цигари на ден и стига дотам, че когато не може да намери скрития от жена му алкохол, пие водата за уста, защото съдържа алкохол. Един ден Табита не издържа, събира децата и казва на Кинг, че ако не спре, те си тръгват. Никога до този момент не го е заплашвала по този начин и той разбира, че е готова да го направи. „Обичах живота и семейството си, но винаги съм бил квазисамоубиец. Винаги съм изпитвал нужда да докарам нещата почти до ръба“ – признава писателят. Точно по това време, някъде там, на ръба, се ражда една от най-знаменитите му творби – романът „То“, издаден у нас от „Бард“, в който се появява образа на клоуна убиец, превърнал се едва ли не в архетипен зловещ герой в американската попкултура.

Стивън Кинг успява да се върне към живота, но най-големият му кошмар се сбъдва – за дълъг период от време не може да пише. Отново Табита го спасява. Седи заедно с него до бюрото, сякаш е ученик, който си пише домашните, и в продължение на дни, месеци, години, успява да му помогне да възвърне писателския си рефлекс и способността си да разказва истории. Започва да публикува отначало разкази – при това в New Yorker, издание с по-елитна аудитория. Така се появяват неговите шедьоври от 90-те – няколко сборника с разкази, сред които „Рита Хейуърт и изкуплението Шоушенк“ и романът „Зеленият път“. По-късно и разказът, и романът са превърнати в култови филми.

Междувременно и трите деца на Кинг започват да пишат. Като тийнейджъри баща им им измисля интересно задължение – да четат на глас романи, които той избира, и да ги записват на касети, за да може той да ги слуша в колата си. Горката Наоми например трябвало да прочете така на глас цялата „Ана Каренина“. Именно Наоми, първородната дъщеря на писателя, е с най-необикновена съдба от трите му деца. В тийнейджърските си години тя се разболява от мистериозна болест, характеризираща се с остър недостиг на адреналин и цялостно нарушаване на хормоналния баланс. До днес не е известно от какво точно страда Наоми Кинг, знае се само, че се придвижва с инвалидна количка. Журналист веднъж пита баща й защо в творчеството си показва гей хората, хората с увреждания и свещениците като злодеи, а Кинг му отговаря: „Всъщност дъщеря ми Наоми е гей, придвижва се с инвалидна количка и е свещеник“. През 2000 г. 30-годишната тогава Наоми сключва брак със своя 54-годишна преподавателка по теология, с която са заедно и до днес. Кинг коментира този определено неординерен брак с думите: „Ако тя е щастлива, и аз съм щастлив“.

През 1999 г. Стивън Кинг преживява поредния кошмар наяве. Докато се разхожда в близост до дома си, е пометен от ван. Мощното возило направо го изхвърля нагоре, той пада върху колата и разбива предното й стъкло. Свидетелите на инцидента са убедени, че блъснатият човек е мъртъв, но Кинг по чудо оцелява. Със счупени таз и ребра, пробити бели дробове и разкъсана бедрена кост, но оцелява. Шофьорът на вана, 43-годишният Брайън Смит, е сякаш излязъл от роман на Кинг. Живеел сам с двата си ротвайлера и имал повече от 10 присъди за превишена скорост и шофиране в нетрезво състояние. Година след инцидента се самоубива с личния си пистолет. Според някои просто е бил съсипан от тежкия съдебен процес заради катастрофата, при която едва не убива знаменития писател.

Днес Стивън Кинг има съвсем други фобии – болест, деменция, безпомощност. Обича да задава на внуците си (има ги 4 на брой) въпроса: „Какво трябва да направя, ако получа инсулт? Да отида ли в старчески дом?“ Те обаче са свикнали с подобни въпроси. Единият от тях, макар да е едва на 10, вече пише свои страшни разкази и дядо му сериозно му завижда за заглавието, което е измислил – „Лошото нещо“. „Трябваше аз да се сетя пръв“ – казва той.

Харесва много малко от екранизациите на книгите си, като най-вече не харесва „Сиянието“ на Кубрик. Смята, че филмът е студен и че Джак Никълсън играе така, както и в предишните си пет филма. Любимите му са „Остани до мен“ (1986) на режисьора Роб Рейнър и „Изкуплението Шоушенк“. По принцип киното не го впечатлява особено.

Впечатляват го чудовищата. Вярва в тях. Знае, че съществуват. Казал ни е, че понякога дори побеждават. И него са побеждавали, но той отново се е изправял. Защо е успявал? Защото не е бил сам, казва. „Сам. Това е най-ужасната дума в английския език“ e мисъл на Кинг. Много пъти е посвещавал книгите на жена си Табита. Не защото никога не го изостави, а защото един-единствен път му заяви, че ще го напусне, и така му спаси живота. Заедно са почти 50 години и продължават да се държат за ръце. „Обичам я“ – казва Краля на страшните приказки.

Джо Кинг (известен с псевдонима си Джо Хил), Табита Кинг, Оуен Кинг и съпругата му Кели, Стивън Кинг и Наоми Кинг. Фотография Barbel Schmidt за The New York Times