В рубриката ни "Моите 7" ви представяме 7 неща, които са ни докоснали през последните 7 дни. Смешни или тъжни, сериозни или не съвсем, в работно време или на дивана вкъщи, това са нашите лего блокчета, с които строим живота си.

Ваня Шекерова и "Нейните 7"

АВГУСТ

С прах в душата и прах по нозете,
с непоносимото слънце на рамото
аз съм тръгнал да стигна морето,
но от години седя върху камъка.
И в тръбата на зноя заслушан,
за бездомната моя покъщнина
дом строя върху старата суша -
няма отиване, няма завръщане.
С есента ще угаснат тревите,
ще протегне свойто мълчание пътя -
пак ли в мен като зебри ще скитат
огнищата чужди, прозорците жълти.
Тухла по тухла - цял ден ще блъскам
и плодове ще посаждам над бурена.
Нека друг вместо мене да лъска
тезгяха на младостта ми изгубена.
Трябва най-сетне аз да узная
как ще живея с тоя скитник - сърцето.
Всичко друго е пясък и пяна,
и сол, с която ни залъгва морето.

Това е от Борис Христов и съвсем ми е по мярка в първите дни на август. А постоянният ми спътник е „Вечерен тромпет“, с първите му строфи сподирих един ден в Лещен самия поет, тръгнал на вечерната си разходка. И така се запознах на живо с човек, когото обожавам, самотник, когото имам за компания в безсънни нощи и търсени уединения...

В най-големия следобеден пек на една трамвайна спирка съзирам жена, прислонила в собствената си сянка мъничко момченце. Сепвам се от това колко много време е изтекло откакто можех да предпазя така собствените си деца. Замислям се, че сега и да искам, не мога – станаха едни големи мъже, а аз – най-малката у дома. У дома написах по инерция, вече не са у дома пилетата, разлетяха се по света да търсят своето място под слънцето и вече нямат нужда от моята сянка да ги пази от изгаряне. Сами се пазят и се парят, и се справят. Но ако имат нужда от мен и моята сянка, все още мога да им я дам, нищо че се смалява...

И друго едно пиле отлетя от дома ми, а така си го бях заобичала, че тайно се надявах да остане! Скоро един приятел ми донесе в джоба си голишарче, намерил го в някаква градинка. Така се сдобих със синигерче. Приятели с опит в отглеждането на безпризорни животни всякакви ме посъветваха да го захраня с мека котешка храна. Вода със спринцовка, трошици – с пинсета. Птичето с жълто около гагата се оказа страхотен лакомник. Взех да съчувствам на родителите, които трябва да порастят понякога 12 новоизлюпени, които, както прочетох, изяждат на ден количество мухи и червеи колкото три пъти собственото си тегло. И режех аз живи червеи с ножица, и давах, давах, давах. Само привечер мирясваше и си пускаше едни меки перца отстрани, знак, че му се спи. Слагах го в едно гнездо от памук и чаках рано сутринта да се разпищи пак гладен. Храбрият Туити, както го нарекох, започна да подхвърква из стаята. Един ден забелязах, че взе да „убива“ червеите, блъскайки ги с човка о пръчката в кафеза. На другия ден излетя през прозореца този убиец. И колкото и да ми беше мъчно, бях щастлива, че се присъедини към бандите, прелитащи сред липите под прозореца. А през зимата, като сипвам зърна по первазите, ще си представям, че в ятото, което кълве, има и мой човек.

Не бях чела друго от Никос Казандзакис освен „Алексис Зорбас“, „Христос отново разпнат“ и „Рапорт пред Ел Греко“. Изкефих се на второто издание на „В дворците на Кносос“ първо заради това, че е с твърди корици и второ – че е илюстрирано, при това от мой приятел – Васил Инджев. Много обичам илюстрирани книги, навремето едва ли щях да прочета Дантевия „Ад“, ако не беше със страхотни картинки. И сега като прегърнах Никос Казандзакис, казвам така, защото чета предимно в леглото, та вечер след вечер живях с истинските живи и красиви герои от гръцката митология – Ариадна и Федра, Икар и Дедал, Тезей и Минотавъра. Посрещах и изпращах слънцето на остров Крит, усещах вкуса на виното с борова смола, на маслините от полите на планината Ида, наслаждавах се на песните и танците на минойците. Бях отново дете, пленено от богове и титани, от доблестни герои и всеотдайни красавици. Честно да си призная, даже поплаках заедно с Минотавъра, обитаващ подземния лабиринт на двореца в Кносос, толкова милостиво го разказва Казандзакис.

И като яхнах тази вълна, гръцката, се размечтах това лято да отида и да разгледам гробницата, за която се предполага, че е на Александър Македонски, така и така минаваме покрай Амфиполи на път към нашия си залив на Егейско море. И винаги спираме и се удивляваме на гигантската лъвска статуя, събрана къс по къс в река Струма и възстановена във вида, в който е пазила входа на гробницата, многократно опустошавана, но не дотам, че да не могат археолозите да я изследват и датират отпреди 24 века. И да не се чудят дали намереният вътре скелет е на Хефестион, съратник и любовник на Александър Велики, или на самия пълководец, описван като къдрокос блондин, среден на ръст... Впрочем прочетох, че в същата гробница са разкрити още няколко скелета, някои от тях – детски. Ето ти нова загадка, ще видим.

Как се приземява помлян от градушка Еърбъс гледахте ли? Как да не стиснеш ръката на пилота украинец Александър Акопов, спасил живота на 137 пътници, рискувайки да кацне на затвореното заради буря летище „Ататюрк“, гледайки само през едно малко странично стъкло на кокпита, неразбито от гигантските ледени късове, направили мазало носа на самолета и стъклата на пилотската кабина? Такъв сюжет и във филмите не съм виждала, и Артър Хейли в „Летище“ не е измагьосал с чутовното си въображение. Сигурно и по този случай ще се пише сценарий за филм с хепиенд, ама наистина хепи!

Страшно се надявам и на хепиенд в новия сблъсък на Нана с рака. Прониза ме признанието й, че пак я е споходила коварната болест. И че сега, след като веднъж е минала по тежкия път към ремисията пет години след първата диагноза, се страхува. Защото знае колко е тежко изпитанието, което й предстои. Всъщност Нана отново постъпи по единствено правилния начин, по който човек трябва да действа, когато има проблем – сподели го. Аз вярвам, че това е пътят за спасението – да се довериш на приятели, познати и непознати, да събереш във фокуса на своето страдание тяхната положителна енергия, тяхната подкрепа и милост. Мисля си, че действа по-силно от всякакви лекарства и терапии. И изпращам моята сила, моята надежда, моята обич, моята вяра, моята добра енергия към тази малка жена с огромно сърце, Нана.