Дамбула. Златният храм на Буда в пещерните храмове. Пет на брой, издълбани в скалата, с история 5 века преди Христа. Отново изкачване, стълби. Вече е обед и слънцето е нажежило каменната настилка до непоносимост за изнежените боси ходила на белоноги европейци. Първа среща с невероятния култ на местните хора към Буда – умиращият Буда в нирвана с 15 м дължина. Пещерата не е голяма и близостта с огромната каменна статуя е силно въздействаща. Имам шанса да остана сама в помещението. Благодарна съм за този миг на тишина и покой. Втората пещера – Пещерата на великите царе, взема дъха. 40 седящи Буда от камък са опасали цялото помещение. По някое време от историята са били покрити със злато, затова е името Златният храм. В залата има и хинду божества: Ананда и Шива, Ганеша, крале, малка ступа. Цялата пещера е изрисувана отвътре с картини от живота на Буда, посветени на изкушението му от дявола Мара. Топлите ярки цветове действат като мека, ефирна прегръдка. Повторението на фигурите е илюстрация на непрекъснатото прераждане. Стоя безмълвна и щастлива, наслаждавам се като дете, получило неочакван дар. 

Вечерта се сприятеляваме с местната кухня. „Нека да е люто!“ е девизът за храната тук. Опитвам всички варианти на пикантни ястия: коту роти, хопър, кокис, но безусловният фаворит на групата е кокосов самбол – кокосови стърготини с лют пипер и лайм. Гарнитура на всичко е оризът. Навсякъде на острова под един покрив битуват тай, индийска, арабска и шриланкска кухня, както съвместно живеят различни религии и етноси. Тамилските тигри са неприятен и нежелан спомен.

Полонарува. Руините й са като театрален декор. Попадам в приказен античен свят със съвършена организация на пространствата, които и до днес могат да са пример за градоустройство и архитектура. В града е и Бисерът на Цейлон. От един монолитен блок са изваяни четири фигури на Буда – две седящи, стоящ и легнал. Гледката на филигранно обработения гранит смайва. Изумително е колко различни интерпретации може да има почитта към Буда.

Фотосафари в открити джипове е удоволствие – прохладен вятър в косите под съпровод на вибриращите звуци на джунглата, неочаквани, внезапни срещи с обитателите й, които никак не се вълнуват от насочените към тях фотоапарати. За малко адреналин имаме и затъване в река.

Кенди. Плантацията за подправки е нещо като рог на изобилието. Тук научавам как се стържат пръчиците на най-любимата ми подправка – канелата. Следва вечер с много добро наргиле и... изненада – кокосово уиски! Скептицизмът ми мигом е стопен, щом вкусвам кехлибареното на цвят питие. Кадифена мекота преминава през гърлото като ласка. Кокосовата палма, този дар от боговете, е целогодишен плод, подправка, мляко, гориво, строителен материал. И тук някъде, след омаята на тютюн и питие, в прегръдката на балдахиненото легло, на изгрев слънце се случва онова, което – по-късно ще разбера – е било квинтесенцията на това невероятно, неочаквано красиво, богато на история и култура екзотично пътуване – цейлонският чай. Започваме с лек флирт – чаша чай. Аз само се задявам с него, защото всъщност съм се врекла на Негово Величество Кафето. Така че срещаме устни само набързо, докато отворят ресторанта. Той е един ароматeн Еarl Gray (главните букви не са случайни), с много елегантен и изискан вкус. Отделям му внимание, не повече от 10 минути, с което смятам, че запазваме благоприличие. След това го забравям напълно. Водовъртежът на събитията ме поглъща изцяло. Ботаническа градина, водопади, обяд в улична кръчма, фолклорно танцово представление – сега си давам сметка какъв пъстър калейдоскоп от преживявания е това.

В Кенди се наслаждавам на омиротворението, което струи в залата за поклонение на храма, където се съхранява зъбът на Буда. В голямата зала с приглушена светлина върху дълга маса поклонници полагат букети от лотоси и жасмин – феерия от нежни цветове и аромати. Зъбът е пренесен от Индия. Процесията от хора и слонове, с която пристига реликвата, е основна тема и в изкуството, и в сувенирите. Има специален музей, където се съхраняват снимки от събитието, както и балсамираният слон, пренесъл зъба, който е дълбоко почитан. Природата е щедра тук. Мангустини, папая, ананас с неповторим вкус. Пия от сока на прочутия кралски кокос, опитвам най-сладкото манго, откривам желето като моя сладкиш на пътуването, наслаждавам се на тучната зелена картина, която променя дълбочината на диплите си, но все в меки овални, плавно преминаващи една в друга форми в неизменно сочно зелени нюанси.