Та като започнаха да говорят за 50:50, отвърнах, че нямам навик да променям в движение нещата. Малко се поизнервиха отношенията. И приключиха в момента, в който техният представител в България открито ми каза: ти не можеш сам да завършиш този проект, т.е. каквото ти предлагаме, това ще стане. Аз обаче такива условия нито харесвам, нито допускам.

А аз допускам, че си от хората, които се амбицират, като им кажеш, че не могат нещо да направят.

Да. Ти не си ли същата? Виж колко е просто в случая – веднъж си инвестирал свои средства, сготвил си цялата манджа, пак ще работя толкова, колкото в момента, но ще имам партньор, на който едно цвете да посадя, трябва да обяснявам защо съм го посадил. Пресметнах, че този проект вече няма да е губещ, макар нормата на печалба да не е 100%. Няма да съм на загуба.

И кога се плесна по челото и си помисли какво направих аз сега?

В момента, в който казах на руснака да го духа, включително си позволих да го хвана за гушата и да му кажа, че ще е добре да не се виждаме никога повече. Отидох си вкъщи и казах на жена ми да ми приготви багажа, защото тръгвам за „Созополис“. А като тя ме подпита кога ще се върна, отговорът беше не знам, оставам сам в играта. Бояна попита добре ли съм го обмислил, аз казах не и това вече я стресира. От 16 години сме заедно и тя знае, че аз си меря стъпките разумно, че съм рестриктивен по отношение на разходите, винаги имам резерви. Абе меря си яйцето на дупето. За първи път Бояна чу, че отивам запас. Първата година 90% от времето си бях тук. Евала на момичето, че издържа, да имаш четири деца на главата си, каквато и майка да си, в един момент може да откачиш.

Бояна има навик, когато нещо й харесва, да върви с много ситна стъпка. Беше ми много интересно каква ще е, като дойде в „Созополис“. Беше много много ситна, което означава, че жена ми осъзна, че не съм луд, ами имам ясна визия за това, което правя.

Помогна ли ти някой, даде ли ти рамо в тази война, както ти сам я нарече?

Не. Но името ми тогава започна да работи. Хора като Камелия Рускова, Митко Генов и други ми повярваха и купиха къщи на зелено.

А банките отпуснаха ли ти все пак кредити?

D банк ми даде 7,5 млн., Райфайзенбанк – 3,5, Инвестбанк още малко. На тези милиони само лихвите им бяха 3-4 хиляди евро на ден. Усещането да се събудиш с подобни задължения не винаги е най-доброто.

Колко години трая кошмарният период?

Три. Единствено ме спасиха подкрепата на семейството ми и алкохолът. От кръга близки приятели, които съм мислил за такива, нито един не реагира адекватно. Въпреки моите очаквания. Затова е хубаво да нямаш очаквания. Сама можеш да се сетиш – нивата на сделките са между 200 и 500 хиляди евро, а някои от големите къщи и още нагоре. От десетте ми приятели, които съм смятал за такива, всеки да си беше купил по половин къща, щеше да е много голяма помощ за мен. Не се сърдя на никого, хората не са длъжни. В криза наистина си проличава кой кой е. Аз обаче за някои от тях съм купувал апартаменти на зелено, когато са строили, за да им помогна. Продавал съм ги след това, дали с печалба, дали на загуба. Но съм правил такива жестове. Аз не получих такъв. Което означава, че се наложи да сменя и обкръжението си. Пресях контактите си до такава степен, че останах с много малко, но верни приятели. С нито един от тях нямам бизнес. Но в тежък момент намираха време да ми звъннат и да ми кажат, копеле, спокойно, ще се оправиш, с всичко си се оправял досега. Хубаво е да чуеш една добра дума в такъв момент.

Подхвърли, че си оцелял и благодарение на алкохола.

Бъди убедена, че когато ти е трудно да видиш светлина в тунела, алкохолът помага. Вечер, след като цял ден си работил като куче, без да изпиеш два-три литра вино, е абсурд да заспиш. Моят организъм лесно преработва твърд алкохол. Опиянението ми от виното е безупречно. Съзнателно употребявах алкохол, за да мога психически да издържа. Чух за себе си какво ли не през тези три години – че съм фалирал, кой ще му купува тия работи... Дали от завист или простотия, но се говореше в София. Като се появявах там, много ми личеше, че имам 50 лв. в джоба..., не можех да се държа, сякаш имам 50 милиона. Вероятно съм излъчвал напрежение и това е било основание хората да смятат, че няма да се справя. И банкерите, като им върнах всички кредити, ми казаха, че най-малко 100 човека са им се обадили да внимават, като ми дават кредит.

На една благотворителна вечер в Созопол, въпреки че си знам хала, дадох 2 хиляди за иконостас на параклиса „Свети Георги“. Кметът тогава ми каза: виждам те как натискаш, Стефане, трябва ти и малко късмет. Беше прав. Без Божията помощ нямаше да успея.

Как общуваш с Бог и как разчиташ знаците?

Мислех, че Бог е у всеки един от нас. Тук разбрах, че освен това има и сила отгоре, която при положение че си абсолютно честен в усилията си, точно когато най-малко очакваш, ти хвърля пас. Веднъж имах задължения от 1 млн. към строителите и нямах откъде да ги извадя. Честно им казах, момчета, или спирате, или ми вярвате и оставате. Пичовете ми повярваха. След една седмица ставам сутринта и тръгвам на обичайната разходка. Помолих се на Бог. И като се върнах, ми се обадиха, че двама много сериозни руснаци искат да купят цяла къща. Не питай с каква скорост отидох до административната сграда. Да, почтени хора, платиха 700 хил. евро. Отпушиха се нещата. Имал съм няколко такива случая. Затова всяка сутрин благодаря на Бог и се моля. Имам своите доказателства да смятам, че няма нищо случайно. В тези три години в „Созополис“ научих и още нещо. Човек, ако може, да си отреже главата и да я сложи настрани. Тоест да не взема решения само с мозъка. Защото според мен разумът е връзката ни с дявола, а интуицията е от Бог.