Баща си на пет деца, планирал ли си толкова голямо семейство?

Не, имам една дъщеря от първата си съпруга, да ми е жива и здрава Ева, и от Бояна не знам защо си мислех, че ще имам три. Казах й го още преди да заживеем заедно. Е, сбъркал съм с 30%, те станаха четири. Но повече няма. Започвам да усещам, че с напредване на годините детският смях, който обожавам, в по-голямо количество започва да ме понадразва. То е свързано и с обещанието, което съм дал, повече в толкова сложни операции да не влизам.

Сигурно съм разчитал, че няма начин това красиво нещо да не го продам. Въпреки всичко, колкото и да имах нужда от свежи пари, нямам нито една случайна продажба. Имам откази за сума, по-голяма от кредитната ми задлъжнялост. Това също не е реално в бизнеса. Когато ми беше най-най-най-трудно, на носа, където имаше план да се построи ресторант, дойде руснак и поиска да купи терена. Нямаше завършена нито една къща още. Казах му, че може да си избере коя да е от тях. Но той – не, много му харесвал теренът на носа. Аз казах, че на мен също ми харесва. Тогава ми направи предложение: 3 милиона евро! Майкооо, не искам да ти обяснявам какво ми мина през главата. Обясних, че не мога да отговоря веднага, ще се видим утре. Не ме питай спал ли съм или не. Какъв беше отговорът ми на другия ден? Съжалявам, няма да ти го продам. Погледна ме и каза: сигурен ли си? Безспорно! Но аз имам един принцип в живота – децата и мечтите си не продавам! За жената – зависи от цената. Освен това тя е като гълъб, ще се върне.

Какво толкова щеше да стане, ако беше продал този терен?

Много ми трябваха тези пари тогава. Но ако го бях продал, трябваше да се махна от комплекса. Да разпродам всичко и да се махна. Ако съм тук, нещата стават по един начин, ако не съм – по съвсем друг.

Тогава сигурно нямаше да има обелиск. И нямаше да има къде да препогребеш костите на дядо си.

Темата за обелиска се роди преди две години в разговор с една шармантна дама. Ни в клин, ни в ръкав, докато пием вино на таляна при рибарите, тя каза: ау, как би му отивал на този комплекс един обелиск. И ми разказва това, което винаги съм искал – като умра, да ме кремират и прахът ми да се разпилее над морето, където съм се родил. А наследниците ми при желание да посетят някакво място, свързано с мен, да видят на обелиска името ми. Какво по-хубаво от това – красиво място, древно, 2500-годишни тракийски светилища има. Идеята ми се загнезди в главата, започна да ми живее и го направих. Това е смисълът да живееш достойно – да оставиш диря след себе си. И наследниците ти да знаят къде е част от твоята енергия. „Созополис“ заслужава този обелиск, той стана символ на комплекса. На това място, когато ходех с бялата хавлия и мислеха, че съм мръднал...

Чакай, чакай, каква е пък тази бяла хавлия сега?

Ами аз бродех като дух из комплекса по една само бяла хавлия. Толкова бях над нещата, че вечер заспивах в алкохолно опиянение, сутрин намъквах бялата хавлия и тръгвах. Който ме е виждал, си е мислел, че съм мръднал нещо. Няколко години тук са идвали инвеститори, но са давали задна, като са видели колко много са скелетите. Мъртво, седи три-четири години, тъмно като гъз. Не знаеш откъде какво ще изскочи, влизаш на тъмно и стъпка по стъпка го овладяваш. И пристига един идиот... Най-правилно е да смяташ, че няма да се справи, ще удари греда. Аз имах търпение. Бог е търпение. И вярвах, че когато давам всичко от себе си, той помага. Пак ще ти разкажа за едни 50 лева в джоба, малко преди завършването, на финала. И ме вижда човек, който вече е купил голяма къща в „Созополис“, Тони Солаков се казва, и без да съм му казал нищо, вика: кептан, имам едни свободни пари, бизнесът ми е такъв, че акумулира определен ресурс, който след това не ми трябва. Аз не мога да повярвам какво ми казва този човек. Благодаря ти, отвръщам, какъв е ресурсът? И той назовава точно сумата, която не ми достига! Да, наистина ми трябва, но срещу каква гаранция ми даваш тези пари? Няма гаранция, вика. А лихва ще искаш ли? Не, бе, не ти искам лихва, това са лично мои средства с платени данъци, ще направим един договор, ще ти ги пусна по банков път. Как се дават толкова пари така? Даде ми ги. После го питах защо. А той – така го усетих, щото те виждам каква хала си и как ходиш по хавлия. Без да съм му казал и една дума, човек!