Веднага става ясно, че нещо с детето не е наред – главата му е несъразмерно, неестествено голяма. Лекарите му поставят диагноза „тежка хидроцефалия“ и казват на родителите, че няма да живее дълго. Шокът и за двамата е огромен. Неруда дълго време не може да приеме истината за състоянието на Малва Марина. Негови приятели си спомнят как, когато му идвали на гости, той им показвал бебето, повито в пелени от най-фини тъкани с разкошни дантели, и им говорел: „Вижте най-красивото момиченце на света!“ Постепенно спира да се самозалъгва. В писмо до мащехата си Тринидад, втората жена на баща му, с която бил близък, той пише с жестока откровеност: „Детето е напълно нелепо същество, приличащо на запетая с огромната си глава, трикилограмов вампир, който нито яде, нито спи и заради който ние прекарваме безкрайни безсънни нощи в ужасни болнични стаи“. По-късно става ясно, че именно през тези безсънни нощи поетът пише едни от най-горчивите си и болезнени стихове, които година по-късно издава в стихосбирката „Местожителство – Земя“.

По това време в Мадрид пристига Делия дел Карил – аржентинка, убедена комунистка, авангардна художничка, живяла дълго време в Париж, около 50-годишна. Разбира се, веднага я запознават с Пабло Неруда, който, макар и едва на 31, вече бил култова фигура в бонвиванските среди на испанската столица, а освен това покрусата от трагедията с първородното му дете и простият факт, че не обичал жена си, го задържали още по-дълго в баровете и нощните заведения. И Делия дел Карил, жена с опит и непогрешим нюх към мъжете, решава да го спаси.

Започва да посещава Къщата на цветята първоначално като секретарка на Неруда – той й диктува стиховете си, тя ги набира на пишеща машина. Понякога дори си позволява да го редактира и той не възразява. Делия е високообразована и много интелигентна, а освен това е свободомислеща и еманципирана – годините, прекарани в Париж, били инжектирали в тялото й веселата отрова, порива и лудостта на този град. Нищо общо с Марука, с която Пабло дори не можел да разговаря нормално. Но най-вече – нищо общо с тази изморена и изтощена Марука, чийто поглед всеки път му напомнял неумолимо съдбата на тяхното обречено дете. Според слуховете опитната и смела Делия прелъстява 20 години по-младия от нея Пабло, но най-вероятно самият той отчаяно търси спасение от реалността, в която живее в онзи момент. Със сигурност обаче Делия го запалва по комунистическите идеи, много модерни точно в онези години, преди Втората световна война да промени света завинаги. Неруда обичал да измисля любовни прозвища на жените си и Делия получава от него името Ла Ормикита, т.е. Малката мравка.

През 1936 г. в Испания избухва Гражданската война, Пабло заявява на Марука, че се разделя с нея, и я изпраща заедно с дъщеря им в Барселона при приятелско семейство, което да се грижи за тях. Той остава в Мадрид и открито заживява с Делия, след което двамата заминават за Мексико, където той е изпратен като генерален консул на Чили. Макар че обещава на Марука да се грижи за нея и детето, многобройните й писма до него, в които го моли за пари, доказват, че поради някаква причина той не спазва стриктно обещанието си. Най-вероятно причината е във войната и трудностите в работата на пощите. За да се справи, на Марука й се налага да започне работа, а Малва Марина е настанена в приемно семейство. За последен път поетът вижда единственото си дете, когато то е на пет години. С Марука се развежда през 1943 г., веднага след като научава за смъртта на дъщеря си. Прави го по законите на Мексико, според които не е нужно да присъства съпругата, за да се състои разводът. В Чили обаче бракът им остава юридически валиден чак до смъртта на Марука през 1965 г. Неруда никога не говори за трагедията, която изживява около дъщеря си, а повечето от биографите му старателно заобикалят темата или само отбелязват някои факти.

Отново в Мексико поетът сключва брак с Делия и първото нещо, което двамата правят като семейство, е да си построят гнездо. Неруда решава мястото да е Исла Негра (Isla Negra на испански), или Черният остров, както го нарича той, заради черните скали по крайбрежната ивица, в които буквално се влюбва. Всъщност Исла Негра не е истински остров, но го наричат така заради изолираността му. Делия обаче не харесва особено мястото. Намира го за романтично и красиво, но също така за опасно и неуютно. Поетът сам рисува проекта за къщата – огромен кораб с големи прозорци вместо стени, който във всеки момент може да потегли към хоризонта и към вечността. Тук Неруда пише едни от най-красивите си любовни стихове, но истината е, че не Делия го вдъхновява за тях.

Пабло Неруда и Матилде Урутия се срещат за първи път през 1946 г. на концерт в Сантяго, на който тя, тогава 34-годишна, участва като певица. Пабло е с Делия, но веднага забелязва стърчащата във всички посоки коса на Матилде с цвят на фосфор и мед. („Не си като никоя друга, щом аз те обичам... “) Когато се запознават, той за първи път в живота си дава име на жена преди да му е станала любовница. Нарича я La Chascona, Рошлата, и разбира за нея само две неща – че е чилийка като него и че освен певица, е и физиотерапевт. Три години по-късно, когато получава усложнения вследствие хроничен флебит, той я намира – тя е станала вече един от най-добрите терапевти в Латинска Америка – и й предлага да живее в тях известно време и да се грижи за него. По това време Неруда и Делия живеят в Берлин, в тогавашната Германска демократична република, тъй като той е в изгнание заради комунистическите си идеи. Любовната история на Неруда и Матилде започва така, както и навремето връзката му с Делия – под носа на законната съпруга. В продължение на пет години двамата са тайни любовници. Заради Пабло Матилде скъсва с целия си живот до този момент – с музиката, с практиката си на терапевт, с приятелския си кръг. Има само една роля – на Любовница и Муза на онзи, който Габриел Гарсия Маркес вече е нарекъл „най-големият поет на XX век на всички езици“. Отдава му се изцяло, изчезва в него. А Неруда й посвещава всяка своя строфа оттук насетне. Така се появяват прословутите му „Сто сонети за любовта“.