Роселини е като ударен от гръм, когато вижда лицето на Маняни, запечатано върху лентата. „Къде беше досега? Защо не си изиграла всички главни роли в киното?“ – пита я той. Ана му спестява мнението на бившия си мъж, че не е достатъчно красива за киноактриса. За разлика от днес никому неизвестния Гофредо Алесандрини, Роселини е убеден, че Маняни е най-кинематографичната актриса в цяла Италия. „Ти си Италия. Ти си Рим. Ти си вълчицата майка на Рим – стара като света, вечна“ – казва й той. La Lupa, Вълчицата, се превръща в нейно прозвище, което я съпътства през целия й живот. Думите на Роселини разбиват на пух и прах нейната дълбока вътрешна неувереност, трупана през годините, и от този момент тя обича да казва, че само талантливият може да оцени таланта, не и посредственият.

Вълчицата пада в краката на Роселини. Тя се влюбва диво в него, понеже никой мъж до този момент не бил успял да проникне с такава увереност в истинската й природа и да види силата й, примитивната красота на грубите й черти, на мрачния блясък в очите й, на вулгарния й смях. Тя буквално се чувствала преродена.

По това време Роселини, само година по-голям от нея, е женен и има две деца, едното от които развива перитонит и умира. Така се случва, че именно преживените трагедии с децата им най-силно сближават Роселини и Маняни. Но също и голямата слава, която им носи общият им филм. „Рим – открит град“ не само има добър финансов успех, но и печели номинация за Оскар за сценарий и отваря вратите на Ана към световното кино, дори към Холивуд.

Тя се снима с Бърт Ланкастър във филма „Татуираната роза“ и става първата италианска актриса, спечелила Оскар въобще, а Ланкастър казва в интервю, че това е най-великата актриса, с която някога си е партнирал. Между другото, Ана въобще не удостоява с присъствието си церемонията по връчването на Оскарите, убедена, че няма да спечели. Когато неин приятел я събужда по телефона с новината, че е победила, тя му изкрещява: „Ако се шегуваш с мен, ще те намеря където и да си и ще те убия със собствените си ръце!“

Маняни е на 40, когато изживява истински звездния си период. Всички я искат, а единственият, когото тя иска, е Роселини. Постепенно нейната любов се превръща в твърде тежко бреме. Тя обича като вълчица, ревнува като вълчица и вие като вълчица, когато я хванат дяволите. Роселини обаче не е мъж, който ще промени начина си на живот заради една жена. Връзката им е изключително трудна. В един момент тя решава да отказва роли, за да е непрекъснато с него. Отказва да се снима във филм на Фелини и дори е на път да откаже ролята в „Мама Рома“ на Пиер Паоло Пазолини, другия италиански гений на киното. Когато разказва на Роберто каква роля е отхвърлила, той й удря шамар. „Веднага му се обади и кажи, че приемаш“ – заповядва й той. Ана послушно се обажда на Пазолини и тази роля се превръща в една от най-силните в кариерата й. По-късно пропуска много шансове по този глупав и спонтанен начин. Режисьорът Франко Дзефирели разказва как й предложил главната женска роля в своята постановка на „Кой се страхува от Вирджиния Улф“ от Едуард Олби, убеден, че е написана за нея. Маняни високомерно му отговорила да не я занимава с „американски простотии“, а след като гледала готовото представление, отишла зад кулисите и се нахвърлила върху него: „Копеле! Трябваше да ме принудиш! Да ме удушиш! Да ме шамаросаш, както правеше Роселини... Той знаеше как да се държи с патка като мен!“

Маняни притежава страстна и порочна склонност да се самоизяжда и дори да се саморазкъсва, но по-лошото е, че прави това и с другите. Не става въпрос за вечните й кавги с таксиметровите шофьори в Рим, за махленските разправии със зарзаватчиите на пазарите, за драматичните й депресии, по време на които сънува пророчески според нея сънища за собствената си смърт. Онова, което истински не й дава мира, е манията й по Роселини. Маняни е фанатичка в любовта – всичко или нищо, сега или никога, на живот и смърт. Той отказва дори да живеят непрекъснато заедно, иска да си има свое място. Ана е обсебваща и когато се разбеснее, превръща живота му в ад. Иска непрекъснато доказателства за любовта му, верността му и държи да е единствена на трона. Когато надуши друга около него, получава хипохондрични кризи, вдига скандали, чупи чинии, не спи по цели нощи, обикаля площадите на Рим и древните руини и храни бездомните котки. Роселини се притеснява за нея, търси я, утешава я, а после дори й помага да занесе някои от бездомните котки у дома и я приспива като бебе. И това се повтаря отново и отново. С напредване на възрастта започва да се кара и с другите режисьори, с които работи. Според нея е съвсем в реда на нещата да напусне снимачната площадка, за да чисти уличните котки от бълхи. Или да засипе режисьора с ругатни и заплахи, че ще си тръгне, задето е взел некадърен актьор с връзки за някоя роля.

Всеизвестен е скандалът около филма „Чочарка“. Големият италиански писател Алберто Моравия пише едноименния си роман, мислейки именно за Ана Маняни. По-късно обаче правата за филмиране са купени от продуцента Карло Понти, който настоява ролята на дъщерята да бъде дадена на тогава 26-годишната София Лорен, негова любовница, а по-късно и съпруга. „Пак ли тая! – развикала се Маняни на най-грубиянския римски жаргон, разгневена от натрапването на Лорен. – Тая ли трябва да е момичето, дето мароканците го изнасилват? Тя става най-много за ролята на майката, и без друго е отдавна отбита“.
Ана отказва да участва, а Лорен наистина изиграва ролята на майката в „Чочарка“ и взема за нея първия си Оскар. Карло Понти обаче си отмъщава жестоко на Маняни, като „открадва“ имиджа й и го „подарява“ на жена си. Лорен в „Чочарка“ има същите гарвановочерни, винаги разрошени коси, същия порив, същия нахален и страстен тон, същия поглед... Франко Дзефирели нарича това пладнешки обир и твърди, че Ана Маняни така и не успяла да се съвземе след тази кражба. Истината обаче била, че Маняни не можела да се съвземе от раздялата с любовта на живота си Роберто Роселини. Кой се страхувал от селското момиче София Лорен! Във всеки случай не и Вълчицата от Рим.

Роселини напуснал Маняни още през 1949 г., уморен до смърт от нея и драмите й. Пък и на хоризонта за него вече била изгряла друга звезда. Един ден година по-рано той получил необикновена телеграма: „Скъпи г-н Роселини, гледах филмите ви „Рим – открит град“ и „Паиза“ и изключително много ги харесах. Ако имате нужда от шведска актриса, която говори много добре английски, не е забравила немския, не е много сигурна във френския си, а на италиански знае само ti amo (обичам те – б.а.), аз съм готова да дойда и да снимам филм с вас.“ Телеграмата е подписана от Ингрид Бергман, една от най-големите звезди в края на 40-те, предизвикала фурор с филма „Казабланка“, където играе с Хъмфри Богарт.