Днес майка ми навършва 90 години. Ще го отпразнуваме скромно в тесен семеен кръг, то няма вече и кого да покани – всичките й роднини и приятели, ако не са отдавна намерили покой, то са или болни и неподвижни, или напълно загубили паметта си. Мама, да е жива и здрава, едва преди няколко месеца си купи бастун, за всеки случай, не защото й се налага. Жива, пъргава, работлива, слага ни в джоба си и непрекъснато ни разтребва и ни пришпорва да живеем на високи обороти.

Тя, между другото, има още един рожден ден – официално по паспорт е родена на 9 март. Навремето, точно когато се родила, умрял брат й, вторият поред загубен син на баба и дядо. Тогава кръстили мама Живка, за да оцелее. И в мъката по починалото дете, в залисията около изпращането му посред зима забравили да обадят в кметството и в църквата, че имат ново бебе. Като се сетили да го направят, било 9 март, тогава я записали официално в гражданските регистри. И на 9 март ще правим още едно парти.

Тази история с двата рождени дни я научих доста късно. Майка ми не е особено словоохотлива, когато съм я питала нещо лично. Когато се осмелих да полюбопитствам дали татко е бил първият й мъж, все пак се е омъжила на 30 години, тя ме изряза с репликата „Ти за каква ме мислиш!“

Каквото и да си мисля, пред очите ми е една някога много красива госпожица от черно-белите снимки, която постепенно изостави себе си, изтрепвайки се от работа и грижи. Много бачкане е белязало нейното поколение, здраво бачкане. Като се почне от помагането на родителите през ваканциите – баба и дядо на село до края си гледаха и градина, и лозя, и животни, като се мине през студентските бригади в Димитровград и Хаинбоаз, през учителстването...

Мама е завършила класическа гимназия във Варна, после немска филология в Софийския университет. За да стане учителка по немски език. Докато се пенсионира, мъкнеше в торба купища тетрадки да проверява нощем вкъщи домашни и контролни с червения молив. Домакинската работа не я броя, но майка ми правеше всичко сама - в момента, когато трябваше да ми ушие някакви шорти за детската градина, татко й подари шевна машина. Оттам насетне тя ни обличаше с брат ми, кроеше, шиеше, плетеше. И сега, като няма друга работа, плете, плете, плете. Снабдява широк кръг роднини, съседи и приятели с вълнени чорапи, ръкавици, елечета, шалове, терлици...

Преди десетина години я забелязахме, че хвана да чете с лупа освен с очилата си. Оказа се, че е полуослепяла. Оперираха й двете очи, сложиха й лещи и още в деня след контролния преглед се покатери на стол и започна да чисти шкафовете в кухнята, прогледнала колко били прашасали. А ние се опитвахме да подсторим лекаря да й забрани физически натоварвания от сорта на копаене, тупане на килими, миене на прозорци... Което прави и досега, плюс че от лятото на миналата година си взе и котарак, за да има на кого да слугува. А там наистина става дума за пълно обслужване – сутрин го извежда на разходка за тоалет, тъй като някой трябва да му отвори входната врата. Оставя го да се наиграе и по-късно слиза да го прибере. Мие му лапите и някои други подробности, вечер се повтаря същото, нищо лошо, само да не беше свързано със слизане и качване по стълбите до четвъртия етаж. Да, мама живее в апартамент на четвъртия етаж и няма асансьор. Но може би това – качването и слизането по няколко пъти на ден - я държи в добра физическа форма. И копането. Не можем да я откажем от ходенето на лозе на 8 километра от града, където продължава безрезултатно да сади и домати.

За майка ми фитнесът е безсмислено разпиляване на пари и усилия. Като ме види да правя гимнастика, веднага ме праща да изрина снега пред входа, така де какво е това усилие, от което няма пряка видима полза, изразяваща се или в продукти или в пари!

Другата основна черта в характера на майка ми е пестеливостта. С години се изроди в стиснатост, ама то е по принуда на мизерната пенсия, с която тя не само преживява, ами и спестява дори. Гордо отказва каквато и да е помощ, все от нищо няма нужда, като я попитам. Като й купя пък нова дреха, казва „За кога“ и я прибира в гардероба. Там, където ми е показвала, че е скътала изцяло нов кат бельо и горно облекло за погребение. И днес, като я поздравих за годишнината и като ми отвърна, че й стигало толкова, нещо ме подпря под лъжичката – мама не е вечна, помислих си. И пожелавайки й още дълги години да е жива и здрава, на крак и с акъла си, всъщност си пожелах мен самата да има кой да ме пази. Убедена съм, че щом тя е жива, между мен и смъртта има преграда и чак когато тя падне, ще се наложи да си приготвя и аз новите дрехи... Благодаря, че си с мен, мамо!