Вчера се простих с моя близка. В Каспичан. И освен със смъртта, се срещнах и с ужаса на съществуването в село, обречено на заличаване от картата на България. Какво ти съществуване, помислих си, установявайки, че на такова място дори и да умреш като човек не можеш. Защото селото няма лекар, няма поп, няма погребална агенция, най-близката е в съседния град Нови пазар. Църквата е затворена и само една възрастна женица с бастун се катери да бие камбаната, за да оповести най-често края на нечий тъжен и самотен живот. Деца има само в циганската махала. Едни такива хубави ококорени деца, които като ято врани разграбват всичко, донесено за помен на гробищата. И на които им се услажда дори парченце хляб, за плод да не говорим.

Няма как да съм оптимист за България, хора. Няма как, като гледам как селата й опустяват, как най-напред се затварят училищата, после и църквите, и магазините, и къщите започват да гледат със слепи очи. По тези места костюмарите ходят като мечки само преди избори, ама се съмнявам, че само на мегдана се показват. Колкото да ни замажат очите, че са загрижени за всичко и всички. Колкото да ни убедят да гласуваме за тях. Мажоритарно.

Аз бих гласувала за някой като отец Иван, заели се да спасяват каквото е останало от България. Знаете го отец Иван от Нови хан, който се опитва да осигури подслон и препитание на 250 души. Държавата за толкова години преход не можа да го измисли, камо ли да го направи – да подпре слабите, да създаде условия на децата ни да работят и да се развиват, да бъдат нормални и достойни граждани тук, а не кой където му видят очите. Добре че го има поне този мъж, отец Иван. И нека му помогнем всеки с каквото може.