За първи път видях Бойка Арсова на сцената по време на форум „Дълголетие“. Запомних, че е на 65, участвала е в 51 маратона на 4 континента и енергизира повече от кана силно кафе. Бойка е от шепата избрани, които изглеждат по-млади от годините си, но наистина.

Случва се през 80-те в Судан. Бойка Арсова е там с мъжа си Алфред, който работи за „Лекари без граници“. Един ден в началото на сухия период двамата пътуват към диспансер край резервата Нимули до границата с Кения и Уганда, когато чуват особен тътен. Ела, ще ти покажа едно от чудесата на Африка, казва й Алфред и я повежда към един хълм. Оттам виждат голямото преселение на животните – хиляди, и хиляди, и хиляди биволи, гнута и зебри, които бягат към свежата трева и водата, а под копитата им земята тътне. „Маратонът е бил известен на животните стотици хиляди години преди нас – казва днес Бойка. – Когато през 1985 г. ме поканиха да се включа в Софийския маратон, си казах: ами че то е същото. Това е моето стадо, моят стил на живот.“

Бойка бяга много по-отдавна. Като дете боледува постоянно и лекарите препоръчват на баща й да я запише да спортува на слънце и въздух. И той я води на стадион „Локомотив“ при Николай Салавьов, от когото научава, че всеки човек е роден бегач, но едни тренират, други – не. Помни и думите на баща си: „Бягай, за да оздравееш. Бягай, за да живееш.“ Прави го и до днес, защото й харесва „песента на маратонките“ и защото може.

Най-интересните й бягания са в Африка, където заминава през 1974 г. с мъжа си Алфред, дипломирал се в България лекар (и състезател по висок скок също), който след специализация в Щатите се връща в родния Судан. С тях е и едногодишната им дъщеря Албена. Както й е навик, Бойка продължава с бягането. Тича по черни пътища през Сахара, после през саваната, подкрепяна от виковете на местните хлапета и любопитните погледи на бабуините.

Най-доброто си бягане прави, докато мъжът й е шеф на здравеопазването в Южен Судан, в голямата колкото България Провинция на езерата. Един ден решава да се разходи до близкия до къщата им хълм, прекрасен хълм с пеперуди и бръмбари в тревите и чадъровидна акация като бонус. Докато се любувала на природата, от природата излязъл лъв. Сравнително стар, с белези от битки по муцуната. Бойка си дала сметка, че ако хукне да бяга, той ще я надбяга. Ако се качи на акацията, той също ще се качи на акацията. И постъпила по най-логичния начин – опряла гръб на дървото и изпънала шия, за да улесни максимално нападателя и да не я мъчи. Мислела си – хайде, давай по-бързо. В този момент срещнала очите му. И казала на глас: Боже, колко си красив! Защото той наистина бил красив – с жестоките си жълти очи, с разкошната грива, с притаените под златистата кожа мускули. После затворила очи и зачакала. Чакала. Чакала. Когато погледнала отново с едното си око, от лъва нямало и следа. Погледнала с двете очи – същото. Казала си: хайде, крачета, бягайте – и хукнала надолу по хълма като газела, по-бърза сигурно от самия Юсеин Болт, поставяйки вероятно световен рекорд, обречен да остане неизвестен. Когато стигнала до къщата им, паднала на земята и два часа не могла да проговори. Мъжът й, зачуден, я попитал: „Ти какво бягаш, като че ли лъв те гони?“ Едва после Бойка разбрала, че местните наричали мястото Хълма на лъвовете.